В крайна сметка може би дори ще открием следната поразяваща истина: почти нищо в живота не може да се оправи, като не се грижим за себе си или не си осигуряваме онова, от което се нуждаем; тъкмо обратното - повечето от нещата могат да се оправят, стига да се погрижим за себе си и за собствените си нужди.
Аз самата се уча как да полагам грижи за себе си. Познавам много съзависими хора, които вече са се научили или в момента се учат как става това. Убедена съм, че всички сме в състояние да усвоим този урок.
В Ъ П Р О С И И З А Д А Ч И
1. През някой от следващите дни отделете малко време и помислете какво трябва да направите, за да се погрижите за себе си. Правете го толкова често, колкото сметнете за необходимо, но нека да е поне веднъж дневно. Ако преживявате някаква криза, може да ви се наложи да го правите и на всеки час. След това си осигурете онова, от което се нуждаете.
2. Какво бихте искали от хората около себе си? В някакъв подходящ момент седнете заедно с тях и обсъдете този въпрос.
ЕДИНАЙСТА ГЛАВА
Обикнете себе си
И най-важно:
бъди на себе си във всичко верен
и както ден след нощ от туй ще следва,
че няма никога да се окажеш
неверен и към другите.
Уилям Шекспир
„Обичай ближния си като себе си.” Проблемът е, че повечето съзависими правят тъкмо това. И което е по-лошо - много от нас дори не биха си помислили да се отнесат към другите по начина, по който се отнасят към себе си. Те не биха се осмелили, а и околните най-вероятно не биха им позволили.
Повечето съзависими страдат от онзи трудноосезаем, но болезнен недъг, наречен самоподценяване. Ние не се чувстваме добре в кожата си, не се харесваме и трудно някой може да ни убеди, че трябва да се обичаме. Отнесена към някои от нас, думата самоподценяване е даже слаба. Ние не просто не се харесваме, ние се ненавиждаме.
Не харесваме начина, по който изглеждаме. Не можем да понасяме тялото си. Смятаме, че сме глупави, неспособни, посредствени и в повечето случаи, че не заслужаваме да бъдем обичани. Убедени сме, че разсъжденията ни са погрешни и неуместни. Възприемаме се като незначителни личности. Смятаме чувствата си ако не за неправилни, поне за маловажни. Убедени сме, че потребностите ни нямат особено значение. Вярваме, че околните би трябвало да се срамуват от нас. Възприемаме се като нещо по-долнокачествено и нещо по-различно от останалите - не в смисъл, че сме уникални, а в смисъл, че сме странни и неприемливи за другите. Никога не сме се опитвали да се преборим със себе си и затова се възприемаме не през розови очила, а през някакъв замърсен, сиво-кафяв филтър.
Вероятно повечето от нас са се научили да прикриват своите истински чувства към себе си, като се обличат по подходящ начин, правят си подходящи прически, живеят в подходяща къща и имат подходяща работа. Ние се хвалим с постиженията си, но зад тази фасада е скрито истинско подземие, където тайно и без почивка се измъчваме и наказваме. Понякога се самонаказваме и открито - пред целия свят, като говорим унизителни неща за собствената си личност. Нерядко дори приканваме околните да ни помогнат в самоомразата, например като позволяваме на определени хора или религиозни обичаи да ни съдействат да се почувстваме виновни или като даваме възможност на околните да ни нараняват. Най-жестоките ни самоизтезания обаче се провеждат насаме, в собствения ни ум.
Отново и отново се нахвърляме върху себе си, товарим съвестта си с купища необмислени разпоредби и трупаме камари от отвратителното и съвсем ненужно чувство за вина. То не трябва да се бърка с истинската, заслужена вина, която действа като двигател на промяната, става източник на ценни поуки и ни сближава със собствената ни личност, с другите и с нашата Висша сила. Ние постоянно се поставяме в невъзможни ситуации в които единствената ни възможност е да се чувстваме зле. Помисляме си нещо, след което си казваме, че не би трябвало да разсъждаваме по този начин. Изпитваме някакво чувство, а после си казваме, че не трябва да се чувстваме така. Взимаме някакво решение, привеждаме го в действие и веднага след това си казваме, че не е трябвало да постъпваме по този начин. Всъщност във всички тези ситуации няма нужда от никакви корекции, няма какво да поправяме; не сме направили нищо лошо. Цялата тази схема е механизъм за самоизтезание, чиято цел е непрекъснато да се чувстваме притеснени, разстроени и потиснати. По този начин попадаме в собствения си капан.
Един от любимите ми начини да се самоизмъчвам е като започна да разсъждавам над дилемата кое от две определени неща да започна да върша. В крайна сметка решавам да се захвана с едното от тях. В момента, в който приведа това решение в действие, аз си казвам: „Трябваше да се заема с другата работа.” Веднага променям посоката, започвам да върша другото нещо, но отново се нахвърлям върху себе си: „Ама защо се занимавам с това - предишната работа е много по-спешна!” Друг любим метод за самоизтезание е следният: оправям си прическата, гримирам се, след което се поглеждам в огледалото и си казвам: „Боже, изглеждам ужасно! Не мога да се появя пред хората в този вид.”