Опитайте се да разберете, че да приемем нещо не означава непременно да привикнем към него. Не е необходимо и да се примирявате с ужасното и жалко състояние на нещата около вас. Това не означава и че трябва да приемате или да търпите да злоупотребяват с вас по какъвто и да било начин. Налага се да осъзнаете и да приемете обстоятелствата и хората около себе си такива, каквито са. Само когато възприемем тази позиция, ще можем да се почувстваме спокойни и способни да преценим правилно заобикалящите ни обстоятелства, да направим необходимите промени и да решим проблемите си. Човек не е в състояние да се пребори с опитите на околните да злоупотребяват с него, ако преди това не си даде сметка за тези опити. След това трябва да престане да фантазира, че злоупотребата ще изчезне от само себе си, да спре да се преструва, че такова нещо не съществува и да не се опитва да я оправдава. Когато възприемаме адекватно действителността, ние сме способни да постъпваме по много по-отговорен начин. Тогава вече можем да променяме онова, което е във властта ни. Един алкохолик не може да престане да пие, ако преди това не приеме, че е безсилен пред алкохола и алкохолизма си. Хората, които имат проблеми с храненето, не могат да се преборят с тях, ако не признаят своето безсилие. Съзависимите също не могат да се променят, докато не приемат характеристиките на съзависимостта си - а именно, че не могат да влияят на хората, алкохолизма и другите обстоятелства, които така отчаяно се опитват да контролират. Приемането звучи много парадоксално: не можем да се променим, докато не приемем себе си такива, каквито сме.
Предлагам ви откъс от книгата „Да уважаваме себе си”, в който става въпрос за себеприемането: „...Ако мога да се приема такъв, какъвто съм, да приема, че наистина чувствам това, което чувствам, и да призная, че съм направил онова, което съм направил - ако мога да приема всички тези неща, независимо дали ми харесват или не - тогава съм в състояние да приема и самия себе си. Мога да се примиря със слабостите и съмненията си, както и с ниското си самочувствие. След като вече съм приел тези факти, аз съм приел самата реалност и съм престанал да се опитвам да се преборя с нея. Вече не се опитвам да изкривя съзнанието си, за да поддържам самозаблудите относно житейската си ситуация. И по този начин правя първите стъпки към изграждането на доброто си самочувствие...
Не можем да се променим, докато не се приемем такива, каквито сме, докато не си дадем сметка от какво са продиктувани решенията ни и докато не осъзнаем, че трябва да приемем истината.”
Знам също така от опит, че моята Висша сила отказва да ми помогне, докато не приема онова, което ми е предоставила до този момент. Приемането не е акт, който трябва да извършим веднъж завинаги. То важи само за настоящия момент - но трябва да бъде направено от сърце.
Как да постигнем това спокойствие? Как да погледнем действителността в целия й блясък, без да ни се налага да примижаваме или да си закриваме очите? Как да приемем всички загуби, промени и проблеми, с които ни засипват животът и хората около нас?
Това, разбира се, не може да стане без някаква съпротива от наша страна. Процесът на приемане преминава през пет фази. Елизабет Кюблер-Рос за първи път описва тези фази при хора, страдащи от неизлечимо заболяване, на които се налага да приемат последната загуба - собствената си смърт. Тя нарича този процес печална реакция. По-късно специалистите забелязват, че човек преминава през тези фази, независимо каква загуба претърпява. Тя може да бъде малка - да изгубиш петдоларова банкнота или да не получиш очаквано писмо, но може да бъде и значителна - загуба на съпруг заради развод или смърт, загуба на работа. Дори положителните промени носят загуби - ако например си купим нова къща и напуснем старата. Във всички тези случаи човек преминава през следните пет фази.
1. Отричане
Първата фаза е отричане. Отначало изпадаме в шок, вцепененост, паника и отказваме да приемем фактите. Опитваме се с всички средства да върнем всичко постарому или се преструваме, че нищо не се е случило. В тази първа фаза сме обзети от страх и силна тревога. Типичните реакции на отричането включват: отказ да повярваме в реалността на фактите („Това не може да е истина!”); отричане или омаловажаване на загубата („Е, голяма работа!”); отказ да се признаят чувствата, породени от загубата („Това не ме интересува.”); отказ да мислим за загубата (сънливост, натрапливи мисли, компулсивно поведение, поддържане на непрекъсната заетост). Понякога може да се почувстваме така, сякаш сме се отчуждили от себе си, което, от своя страна, би могло да повлияе на емоционалните ни реакции. Те изчезват, настъпва емоционално изравняване или пък чувствата ни стават неадекватни (смеем се, когато трябва да плачем, и плачем, когато трябва да бъдем щастливи).