Аз лично съм убедена, че проявяваме съзависимостта си точно в тази фаза. Именно тогава започваме да контролираме, да обсебваме и да потискаме чувствата си. Вярвам, също така, че тъкмо в това състояние започва да ни се струва, че ще полудеем. Имаме чувството, че сме се побъркали, тъй като се опитваме да излъжем себе си и вярваме в лъжите на другите. А няма по-сигурен начин да се побъркаме от това да започнем да вярваме в нечии лъжи. Вътрешният ни глас знае и ни подсказва истината, но ние го отблъскваме и му казваме: „Млъкни! Ти грешиш.” Според консултанта Скот Егълстън именно това е моментът, когато решаваме, че нещо в нас не е наред и че не е нормално да сме толкова подозрителни. Тогава си казваме, че не можем да си имаме доверие и че интуицията вероятно ни изневерява.
Отричането не означава, че сме глупави, упорити или слабоумни. Дори когато се опитваме да излъжем себе си, ние го правим несъзнателно. „Всъщност отричането не означава, че лъжем - обяснява Ноел Ларсън, професионален психолог-консултант. - По този начин просто не си позволяваме да осъзнаем действителността.”
Отричането е като кошмар на живо. То много прилича на съня. В това състояние не можем да си дадем сметка за действията си, докато не ги извършим. Всъщност в някаква степен ние действително вярваме в собствените си лъжи. За това също има основателна причина.
„Когато сме в състояние на силен стрес, ние просто изключваме съзнанието си - най-често само в емоционален, понякога в интелектуален и по-рядко във физически аспект - пише Клаудия А, Джует в книгата си „Как да помогнем на децата да се справят с раздялата и загубата”. - Ние притежаваме вроден механизъм, който пресява вредната информация и по този начин ни предпазва от претоварване. Психолозите твърдят, че отричането е съзнателен или несъзнателен защитен механизъм, с помощта на който се предпазваме, избягваме или намаляваме тревогата си в случаите, когато сме заплашени от нещо - продължава Джует. - Използваме отричането, за да държим далеч от съзнанието си информацията, която може да ни навреди”.
Отричането действа като буфер на душата ни. То е нашата инстинктивна и нормална реакция спрямо болката, загубата и промяната. Задачата й е да ни предпази. Отричането ни защитава от превратностите на живота, докато не съберем сили да се справим с тях по друг начин.
2. Гняв
След като престанем да отричаме загубата, преминаваме към следващата фаза: гнева. Той може да бъде обоснован или безпочвен, т.е. възможно е да се гневим с право или пък просто да изливаме яда си върху всичко и всеки, който ни се изпречи на пътя. Понякога започваме да виним себе си, Бога и всички околни за загубата си. В зависимост от това с какво ни се е наложило да се разделим, ние може да сме леко раздразнени, малко ядосани, силно разгневени или обзети от нечовешки бяс.
Ето защо, когато се опитваме да кажем истината на някого, да го върнем в правия път или когато се изправяме пред някакъв сериозен проблем, често пъти събитията не протичат според очакванията ни. Ако човек отрича определен факт, той не може да го приеме направо, а първо преминава през фазата на гнева. По тази причина трябва да внимаваме, когато се опитваме да се преборим с някакъв сериозен проблем.
„Да се помага на хората, да се свалят маските им и да бъдат принуждавани да се изправят срещу някоя дълго потискана истина, е доста опасно и понякога разрушително занимание - пише Джон Пауел в книгата си „Защо се страхувам да ти кажа кой съм?”. - В някои случаи човек не може да живее със съзнанието за определен проблем. Ето защо по един или друг начин той се опитва да предпази психиката си чрез някаква форма на самоизмама... Ако съзнанието се разпадне на части, кой ще ги събере, за да възстанови отново горкото човешко същество?”
Била съм свидетел на ужасяващи и яростни действия от страна на хора, които в определен момент са осъзнавали някоя дълго отричана истина. Ето защо, ако планираме намеса, трябва предварително да потърсим професионална помощ.
3. Преговори
След като се успокоим, започваме опити да сключим сделка е живота, със самите себе си, с друг човек или с Бога. Ако аз постъпя така и така, или ако някой друг направи това и това, тогава няма да страдам от загубата, казваме си ние. В такива случаи ние не се опитваме да отложим или забавим неизбежното, опитваме се да го предотвратим. Понякога сделките, които договаряме, са разумни и плодотворни: „Ако аз и съпругът ми започнем да ходим на терапия, ще успеем да запазим връзката си.” Друг път те са абсурдни: „Мислех си, че ако изчистя къщата добре или ако почистя хладилника, мъжът ми може би ще спре да пие” - спомня си съпругата на един алкохолик.