4. Депресия
Когато разберем, че от преговорите няма полза, щом престанем да се опитваме да се преборим с действителността и решим да осъзнаем това, което ни е причинил животът, обзема ни тъга и дори тежка депресия. Това е основната фаза от реакцията на печал - най-силната проява на скръбта. Именно нея сме се опитвали да избегнем на всяка цена. Дошъл е моментът да се наплачем и да изпитаме истинска болка. Тази фаза от процеса започва, когато най-после смирено капитулираме, казва семейната консултантка Естер Олсьн, която се занимава именно с печалната реакция. Тя я нарича още и „процес на прошката”. Краят на тази фаза настъпва едва когато успеем напълно да се справим със скръбта си и да я преодолеем.
5. Приемане
Стигнахме и до последната фаза. След като сме си затваряли очите, съпротивлявали сме се, водили сме преговори и в крайна сметка сме почувствали болката, достигаме и до приемането.
„Това не е безнадеждно примиряване и „капитулиране”, реакция от типа на „Какъв е смисълът?” или „Вече нямам сили да се боря с това”, въпреки че често чуваме и подобни изказвания - пише Елизабет Кюблер-Рос. - Тези думи са знак за началото на края на борбата, но те още не означават приемане. Трябва да знаем, че тази фаза не е свързана с особено приятни емоции. В нея сякаш всички чувства изчезват. Усещаме, че болката е отминала, а борбата е приключила...”
Най-накрая сме приели нещата такива, каквито са. Имаме свободата да останем, а можем и да продължим нататък - свободни сме да вземаме всякакви решения. Най-после сме свободни! Приели сме загубата, независимо колко голяма е била. Тя е станала част от житейските ни обстоятелства и вече не пречи на нормалния ход на живота ни. Ние сме се приспособили и преустроили. Отново сме в мир със себе си и света.
Ние не само се чувстваме добре, но и промените, които сме преживели, ни карат да вярваме, че сме извлекли полза от загубата, макар и понякога да не разбираме защо е така и каква точно е тази полза. Чувстваме, че всичко е наред и че този опит ни е облагородил. Вярваме дълбоко и че житейските ни обстоятелства са се подредили по най-добрия за момента начин - и то до най-малкия детайл. Въпреки страховете, чувствата, вътрешната борба и объркването ни, ние знаем, че всичко е наред, дори и да не сме в състояние да го усетим. Приемаме нещата такива, каквито са. Успокояваме се. Преставаме да бягаме, да се пазим, да контролираме и да се крием. И в крайна сметка ни става ясно, че вече можем да продължим нататък.
Това е начинът, по който хората приемат нещата. Освен печална реакция, терапевтката Естер Олсън нарича това явление процес на прошката, оздравителен процес или „начинът, по който Бог ни помага”. Този процес съвсем не е приятен. Всъщност той е доста мъчителен и често пъти болезнен. Възможно е преминаването през петте фази да ни накара да се почувстваме така, сякаш се разпадаме. В самото начало на процеса изпадаме в шок и паника. После, докато преминаваме през отделните фази, се чувстваме объркани, уязвими, самотии и изолирани. През цялото време ни преследва усещането, че сме загубили контрол. Наред с това винаги усещаме и някаква надежда, която в повечето случаи ни изглежда нереална.
Вероятно ще преминаваме през тези фази всеки път, когато приемаме някакъв факт от живота си. На съзависимите и зависимите от химични вещества често се налага да преодоляват по няколко загуби едновременно и по тази причина нерядко се намират в различни фази на този процес по едно и също време. Възможно е отричането, депресията, преговорите и гневът да започнат да ни заливат едно през друго. Съществува вероятност да не знаем какво точно се опитваме да приемем. Възможно е дори да не осъзнаваме, че се стремим да приемем определено обстоятелство. А може и просто да започнем да си мислим, че сме се побъркали.
Това обаче не е вярно. Желателно е да се запознаете с този процес. Той може да отмине за тридесет секунди ако загубата е незначителна, а може да отнеме и няколко години, или дори цял човешки живот, ако е по-голяма. Не забравяйте обаче, че това е само теоретичен модел и следователно поредността и съдържанието на отделните фази може да не съответстват напълно на описанието. Възможно е да започнем да се придвижваме напред-назад по тази ос - от гняв да преминем към отричане, след това към преговори и накрая отново да се върнем към отричане. Независимо от реда и бързината, е която преминаваме през отделните фази, ние не трябва да пропускаме нито една от тях. Елизабет Кюблер-Рос твърди, че това е един не само естествен, но и необходим процес и всяка фаза е от изключителна важност. Така че трябва да преодоляваме превратностите на живота, като ги отричаме, докато не намерим по-добър начин да се справим с тях. Трябва да чувстваме гняв и вина, докато не успеем да ги преодолеем. Трябва да се опитваме да преговаряме и да плачем. Разбира се, не е задължително преминаването през тези фази да определя изцяло поведението ни. Но ако искаме да се чувстваме добре и да успеем да приемем нещата около себе си, трябва да отделим време за всяка една от тях. Джуди Холис се позовава на следните думи на Фриц Пърлс, бащата на гещалттерапията: „Единственият начин да излезем от нещо е да преминем през него.”