Обикновено съзависимите се отдръпват от определени хора, за които смятат, че могат да ги наранят. Тъй като им нямаме доверие, ние прикриваме емоционалната страна на личността си, когато сме край тях.
Понякога просто сме принудени да оттеглим емоциите си. Семейните системи, страдащи от ефектите на алкохолизма и други подобни разстройства, отхвърлят емоционалната откритост и понякога дори изискват от членовете си да проявяват притворство. Да вземем за пример опитите ни да кажем на един пияница как се чувстваме, когато е потрошил колата, провалил е тържеството за рождения ни ден или е повърнал в леглото ни. Чувствата ни вероятно ще предизвикат неприятни реакции у околните - например гняв. Откритото изразяване на емоциите ни може дори да се окаже опасно за чисто физическото ни оцеляване, тъй като то силно разклаща семейната лодка.
Даже семейства, които не са имали в историята си проблеми с алкохолизма, понякога не допускат откритото изразяване на чувства. Често може да чуем посланието: „Не се чувствай по този начин. Това не е правилно. Всъщност по-добре престани да изпитваш каквито и да било емоции.” Бързо усвояваме лъжата, че чувствата ни нямат значение, че са някак погрешни. И тъй като околните отказват да им обърнат внимание, ние също преставаме да се вслушваме в тях.
Оказва се, че понякога даже е по-лесно да не чувстваш. И без това имаме толкова много задължения, с които сме се нагърбили заради хората около себе си. И без друго ще трябва да свършим онова, което е необходимо. Защо пък трябва да си губим времето и с разни чувства? Нима това ще промени нещо?
Понякога се опитваме да се освободим от чувствата си, тъй като се страхуваме от тях. Ако признаем пред себе си как всъщност се чувстваме, ще се наложи да вземем някакво решение - нещо да направим или да променим. Ще се наложи да погледнем действителността в очите. Ще си дадем сметка какво наистина мислим, какво изпитваме и какво е необходимо да направим. Проблемът е, че все още не сме готови да пристъпим към действие.
Съзависимите са угнетени, потиснати и депресирани. Повечето от нас са в състояние без замисляне да ви съобщят как се чувства някой друг, защо се чувства така, откога изпитва тези чувства и как би могъл да реагира в дадения случай. Ние прекарваме живота си в постоянна загриженост за чувствата на околните. Опитваме се да влияем върху тях. Стремим се да ги контролираме. Не искаме да нараняваме хората, не желаем да ги разочароваме или обиждаме. Убедени сме, че носим отговорност за онова, което те изпитват. Но в повечето случаи или не сме наясно какво чувстваме самите ние, или не знаем какво да правим с чувствата си. Мнозина от нас отдавна са престанали или пък никога не са опитвали да поемат отговорност за емоционалната страна от личността си.
Всъщност доколко са важни чувствата ни? Преди да отговоря на този въпрос, смятам да ви разкажа за преживяванията си от времето, когато се лекувах от зависимостта си към химични вещества в болницата в град Уилмар, Минесота, през 1973 година. В продължение на десет години бях злоупотребявала с алкохол, хероин, дилаудид, морфин, метадон, кокаин, барбитурати, амфетамини, марихуана и всякакви други вещества, които обещаваха поне малко да променят начина, по който се чувствах. Сега трябваше да се отърва от всичко това. Когато попитах своята консултантка Рут Андерсън и някои други терапевти как да се справя с тази задача, те ми отвърнаха: „Поработи върху чувствата си,” (Предложиха ми и да започна да посещавам сбирките на „Анонимни алкохолици”, но за това ще стане въпрос по-нататък.) И аз се захванах с чувствата си. В началото беше направо ужасно. Преживявах емоционални експлозии, които заплашваха да ме разкъсат на парчета. Методът обаче подейства. За първи път успявах да остана трезва в продължение на дни и цели месеци. После настъпи денят, когато трябваше да напусна възстановителния център. Бях изправена пред почти невъзможната задача да се впиша отново в обществото. Нямах почти никакъв трудов стаж, а за един наркоман и без това е доста трудно да си намери и да се задържи на сносна работа. Трябваше да прекратя връзките си с всички свои познати, които взимаха наркотици, а аз други хора не познавах. Семейството ми беше настроено скептично към възможността да съм се оправила и макар да проявяваха разбиране, все още ми се цупеха за някои от нещата, които бях сторила в миналото, фактически бях оставила след себе си само развалини и хаос и не смятах, че ще успея да си намеря някакво място в това общество. Животът се изправяше пред мен в доста неясни очертания и съвсем не изглеждаше многообещаващ. В същото време консултантката ми казваше да изляза навън и да започна да живея отново. Аз за втори път я попитах как според нея би трябвало да направя това. Тя и колегите й отново ми казаха: „Продължавай да работиш върху чувствата си, посещавай „Анонимни алкохолици” и всичко ще бъде наред.”