Проклет да е, помислих си аз. Защо му трябваше да пие? Защо не спря по-рано? Защо ме лъжеше? Защо не ме обичаше така, както го обичах аз? Защо не спря да пие и не престана да ме лъже преди години - когато все още ми пукаше? Не възнамерявах да се омъжа за алкохолик. Баща ми беше такъв. Тъкмо затова много внимавах, когато си избирах съпруг. Страхотен избор. Още по време на медения ни месец стана ясно, че Франк има проблеми с пиенето - един следобед излезе от апартамента на хотела и се прибра чак в шест и половина сутринта. Защо не си дадох сметка още тогава? Като отправях поглед назад, виждах, че всичко е било ясно още преди много време. Колко съм била глупава: „О, не. Той не е алкохолик. Не и той.” Постоянно го защитавах. Вярвах на лъжите му. Вярвах на моите собствени лъжи. Защо просто не го напуснах, защо не се разведох? Вероятно заради вината, страха, липсата на инициатива и нерешителността ми. А освен това, няколко пъти съм го напускала. Тогава обаче изпадах в депресия, постоянно мислех за него и се притеснявах за пари. Проклета да съм и аз.
Погледнах часовника. Три без петнадесет. Скоро децата ще се върнат от училище. След това ще се прибере той и ще очаква вечерята да е приготвена. Днес не свърших никаква домакинска работа. Никога не успявах да свърша каквото и да било. И за това е виновен той. ТОЙ Е ВИНОВЕН!
Изведнъж превключих на друга емоционална вълна. Дали мъжът ми наистина беше на работа? Може би е завел някоя жена на обяд. Може би си има любовница. Дали пък не си е тръгнал по-рано, за да отиде да пие? А може да е на работа и да забърква някаква каша там. Интересно, колко ли време ще се задържи на тази работа? Седмица? Месец? След това ще напусне или ще го уволнят - както става обикновено.
Телефонът иззвъня и прекъсна тревогите ми. Обаждаше се съседката, с която бяхме приятелки. Заговорихме се и аз й разказах как съм прекарала деня.
- Утре отивам в „Ал-Анон” - каза тя. - Искаш ли да дойдеш?
Бях чувала за „Ал-Анон”. Там се събират хора, женени за пияници. Пред очите ми изплува гледката на няколко свити „малки женици”, които на тези срещи вдигат шум до Бога по повод пиенето на мъжете си, след което им прощават и се опитват да измислят различни начини, за да им помогнат поне малко.
- Ще видя - излъгах аз. - Имам много работа - обясних след това и този път не лъжех.
Бях обзета от гняв и почти пропуснах останалата част от разговора. Естествено, че не исках да ходя на среща на „Ал-Анон”. Постоянно помагах. Нима всичко, което съм направила за него, не беше достатъчно? Разгневих се от идеята, че трябва да правя още нещо и да продължавам да влагам сили в тази бездънна яма от незадоволени нужди, която наричахме брак. Повдигаше ми се от непосилното бреме да се чувствам отговорна за евентуалния успех или провал на връзката ни. Това е негов проблем, изругах аз наум. Нека той да си го решава. Мен не ме закачайте и не искайте да върша още нещо. Оправете го него и аз ще се почувствам по-добре.
Затворих телефона и се замъкнах в кухнята, за да приготвя вечерята. Във всеки случай, не аз бях човекът, който се нуждае от помощ. Аз не пиех, не взимах наркотици, не ме уволняваха от работа, не лъжех и не мамех онези, които обичам. Аз поддържах това семейство, и то с цената на ужасни усилия. Плащах сметките и се справях с домакинството, въпреки оскъдния семеен бюджет. Бях насреща при всяка извънредна ситуация (а тъй като бях омъжена за алкохолик, подобни ситуации възникваха непрекъснато), преживявах всички несгоди сама и често се поболявах от тревоги. Не, реших аз, не аз съм безотговорният човек в това семейство. Напротив, аз се чувствам отговорна за всеки и за всичко. Аз съм си съвсем наред. Просто трябваше да се стегна и да продължавам да върша всекидневната си работа. А за тази цел не ми бе нужно да ходя на някакви си срещи. Щях да се почувствам виновна, ако излезех и оставех къщата неоправена. А Бог ми е свидетел, че не се нуждаех от допълнително чувство за вина. Утре ще стана и ще се захвана за работа. Нещата ще се оправят - утре.
Когато децата се прибраха, започнах да им крещя. Нито те, нито аз бяхме изненадани от този факт. Мъжът ми беше готиният тип, добрият татко. Аз бях лошата. Опитвах се да бъда мила, но рядко успявах. Гневът ми винаги бе готов да избие на повърхността. Дълго време бях понасяла прекалено много неща. Нито исках, нито можех да продължавам да проявявам търпимост към каквото и да било. Винаги се отбранявах от нещо и се чувствах така, сякаш по някакъв начин се боря за живота си. Впоследствие научих, че наистина е било така.