Когато мъжът ми се прибра, аз, макар и без особено желание, вече бях приготвила вечерята. Седнахме да се храним и едва разменяхме по някоя и друга дума.
- Днес имах добър ден - каза Франк.
Какво трябваше да значи това? Аз се зачудих. Какво ли всъщност си правил днес? Беше ли наистина на работа? Пък и на кого му пука?
- Чудесно - отвърнах.
- А при теб как беше? - попита той.
Как, по дяволите, си мислиш, че беше? Изругах наум. След всичко, което ми причини, как очакваш да бъде при мен? Пронизах го с поглед, насилих се да се усмихна и казах:
- Прекарах добре, благодаря.
Франк отмести погледа си. Той бе чул по-скоро онова, което премълчах, отколкото това, което всъщност казах. Ето защо повече не обели нито дума; аз също мълчах. Обикновено бяхме на крачка от скандала, в който щяхме да си припомняме стари обиди и да си крещим, заплашвайки се един друг с развод. Преди често си викахме, но вече ни бе омръзнало. Затова сега се карахме мълчаливо.
Децата прекъснаха нашето враждебно мълчание. Синът ни искаше да отиде да си играе на площадката, на няколко пресечки от къщата. Аз заявих, че не може да ходи там без мен или баща си. Той започна да хленчи, че иска да отиде и че ще отиде, и че аз никога не му позволявам да прави нищо. Изкрещях, че няма да ходи никъде и че това е положението. Той започна да ме моли - трябвало да отиде, защото всички деца били там. Както обикновено, аз се предадох. Добре, отивай, но внимавай и се пази - предупредих го. Чувствах се, сякаш съм загубила. Винаги имах чувството, че губя - и с децата, и с мъжа си. Никой никога не ме слушаше; никой не ме вземаше на сериозно.
Аз самата не се Вземах на сериозно.
След вечеря започнах да мия чиниите, а мъжът ми седна да гледа телевизия. Както обикновено - аз работя, ти се забавляваш, аз се притеснявам, ти си почиваш. На мен ми пука, на теб - не. Ти се чувстваш добре, а мен ме боли. Върви по дяволите. На няколко пъти прекосих хола, като нарочно минавах пред телевизора, за да му преча да гледа, и тайно му хвърлях изпълнени с омраза погледи. Той не ми обърна внимание. След като това ми дотегна, влязох в хола и с въздишка казах, че отивам да почистя градината.
Споменах, разбира се, че това е мъжка работа, но вероятно ще трябва да я свърша аз. Той каза, че ще я почисти по-късно. Аз отвърнах, че това по-късно никога не идва, освен това не мога повече да чакам, защото градината просто е в ужасно състояние, така че да не си прави труда, и без това съм свикнала да върша всичко сама, та ще свърша и това. Хубаво, каза той, нямало да си прави труда. Излетях навън и започнах да вършея бясно из градината.
Бях много изморена и ми се доспа рано. Отношенията ни в леглото бяха също толкова обтегнати, колкото и извън него. Ние или не си говорехме и всеки се обръщаше с гръб към другия, възможно най-далече от него, или той се опитваше да ме приласкае да правим секс - като че ли всичко си беше наред. И в двата случая ситуацията беше напрегната. Ако бяхме с гръб един към друг, аз лежах и в главата ми се рееха объркани и отчайващи мисли. Когато пък се опиташе да ме докосне, замръзвах. Как можеше да очаква, че ще правя любов с него? Как можеше да ме докосва, като че ли нищо не се е случило? Най-често го отблъсквах рязко и казвах: „Не, много съм изморена.” От време на време обаче се съгласявах. Понякога и аз имах желание да го правим. Но обикновено правех секс с него, тъй като се чувствах длъжна да задоволявам сексуалните му нужди, и когато му отказвах, изпитвах чувство за вина. Каквато и да беше причината обаче, сексът не ме задоволяваше нито физически, нито психически. Казвах си, че това не ме интересува, че няма значение. Никакво значение. Много отдавна бях „изключила” сексуалните си желания и нужди. Преди много време се бях отказала от желанието си да дарявам и да получавам любов. Бях замразила онази част от себе си, която изпитваше чувства и се интересуваше от света. Трябваше да го направя, за да оцелея.
Очаквах толкова много от нашия брак. Имах толкова много мечти. Нито една от тях обаче не се сбъдна. Бях измамена и предадена. Домът и семейството ми - мястото и хората, които трябваше да ми предложат топлина, грижи, помощ и много любов, - се бяха превърнали в капан без изход. Може би, казвах си аз, нещата ще се оправят. В крайна сметка всички тези проблеми са по негова вина. Той е алкохолик. Когато състоянието му се подобри, и нашият брак ще се оправи.