След като „изслушахме” диалозите на няколко съзависими личности, предлагам да обсъдим по-подробно начина, по който разговаряме самите ние. Комуникативните умения на повечето съзависими са доста слаби. Ние подбираме внимателно думите си, за да манипулираме, да угаждаме на хората, да ги контролираме, да ги прикриваме и да им вменяваме вина. Общуването ни е изпълнено с потиснати чувства и мисли, скрити мотиви, самоподценяване и срам. Смеем се, когато ни идва да заплачем, казваме, че сме добре, макар да се чувстваме ужасно. Позволяваме да се отнасят зле с нас, след това забравяме за случилото се. Често реагираме неадекватно. Оправдаваме собствените си действия и действията на околните, намираме им приемливи обяснения, използваме компенсаторни механизми и постоянно размотаваме хората около себе си. Рядко отстояваме правата си. Дразним и заплашваме другите, след което отстъпваме. Често пъти си служим с лъжи или пък се държим враждебно. Постоянно се извиняваме за нещо и никога не казваме направо какво искаме и от какво се нуждаем.
Съзависимите обикновено говорят със заобикалки. Не казват това, което мислят, и не мислят това, което казват.
Разбира се, не вършим всичко това нарочно. Просто сме се научили да общуваме по този начин. В някакъв момент от живота си - било в детството, било в семейството, което сами сме създали, ние сме усвоили правилото, че не трябва да говорим за проблемите си, да изразяваме чувствата си и да споделяме мнението си. Научили сме, че директното заявяване на нуждите и желанията е нещо лошо. Още по-лошо е да се отказва и да се отстояват собствените права. Родител или брачен партньор алкохолик с радост ни е обучил на всички тези правила; а ние от своя страна с готовност сме ги усвоили и възприели.
„Защо се страхувам да ти кажа кой съм” пита Джон Пауъл в заглавието на великолепната си книга, посветена на общуването. Наистина, защо се страхуваме да кажем на хората кои сме всъщност? Всеки от нас би трябвало самостоятелно да си отговори на този въпрос. Според Пауъл причината е, че онова, което сме, е единственото, което притежаваме, и затова изпитваме страх от отхвърляне. Някои от нас вероятно се страхуват, тъй като не са сигурни кои са всъщност и какво искат да кажат. Често пъти ни възпират и контролират едно или повече от семейните правила, за които вече стана въпрос в тази глава. Нерядко трябва да спазваме споменатите норми, за да се защитим и оцелеем. Според мен обаче основната причина да се страхуваме да съобщим на околните кои сме всъщност е нашата неувереност в себе си. Ние почти никога не се харесваме и нямаме доверие в себе си. Не вярваме в мислите и чувствата си. Не уважаваме мнението си. Убедени сме, че нямаме право да отказваме. Не сме сигурни какво искаме и от какво имаме нужда; ако пък знаем, чувстваме се виновни заради желанията и потребностите си и съвсем не сме готови да положим усилия за удовлетворяването им. Понякога изпитваме срам заради проблемите си. Много от нас дори не вярват на способността си да определят какъв точно е проблемът и затова са склонни да капитулират, ако някой настоява, че такъв проблем не съществува.
В общуването няма нищо мистично. Думите ни отразяват нашата същност - мислите, оценките, чувствата, ценностите, нещата, които почитаме, обичаме, мразим, желаем, от които се страхуваме, на които се надяваме, в които вярваме и на които сме се посветили. Ако смятаме, че сме непригодни за живота, това ще се отрази и на общуването ни. Ще си внушаваме, че околните знаят отговорите на всички въпроси, ще се чувстваме ядосани, наранени, изплашени, виновни, нещастни и контролирани от другите. Ще се стремим да контролираме околните, да им угаждаме на всяка цена и ще се ужасяваме при мисълта, че може да не ни одобрят или да ни изоставят. Макар да мечтаем за много неща, ние ще бъдем убедени, че не заслужаваме и няма да получим нищо, докато не принудим обстоятелствата да следват собствената ни воля. Ще продължаваме да се чувстваме отговорни за чувствата и поведението на другите. Проблемът е, че сме изпълнени до краен предел с негативни чувства и мисли.
Ето защо съвсем не е чудно, че срещаме проблеми в общуването си.
Никак не е трудно да разговаряме ясно и открито е хората. Всъщност дори е много лесно. И даже е забавно. Вероятно като за начало трябва да осъзнаете, че няма нищо лошо в това да бъдете такива, каквито сте. Чувствата и мислите ни са си съвсем наред. Мнението ни има значение. Няма нищо лошо в това да говорим за проблемите си. И е съвсем в реда на нещата да отказваме.
Можем да кажем „не” винаги, когато поискаме. Много е лесно. Кажете „не” още в този момент. Повторете го десет пъти. Видяхте ли колко е лесно? Не забравяйте, че и другите имат право да ви отказват. Всичко е много по-лесно, когато разполагаме с равни права. Когато искате да откажете, започнете отговора си с думата „не”, вместо с някаква колеблива фраза от рода на „Ами, не съм съвсем сигурен...” или „Може би...”