В тази глава ще се спра основно на програмите за хора, засегнати от нечие компулсивно разстройство, тъй като в книгата става въпрос за съзависимостта, а съзависимостта е точно това. Ще опиша най-подробно дейността на „Ал-Анон”, тъй като самата аз „работя” по тази програма. (По-нататък ще стане въпрос за израза „работя по определена програма”, който също е част от професионалния жаргон.) Разбира се, с помощта на известна проява на въображение от ваша страна, информацията, която ще ви представя, може да бъде приложена към всяка от програмите „Дванадесет стъпки”.
Дванадесетте стъпки
Дванадесетте стъпки (виж по-долу) са ядрото на всяка от споменатите програми и в основната си форма се използват от всички тях. Отделните програми са ги пригодили за своите нужди, заемайки ги от „Анонимни алкохолици”.
Тълкуванията, предложени след всяка стъпка, изразяват моето лично мнение и не са свързани, одобрени или включени в никоя от програмите, основаващи се на ,Дванадесетте стъпки”. Всяка програма има и свои „традиции”, чиято цел е да я предпазят от опорочаване и да осигурят ефективната й работа. В единадесетата традиция на „Ал-Анон” например се казва: „Политиката ни спрямо широката общественост се основава по-скоро на привличане, отколкото на популяризиране...” Моля ви да разберете, че самата аз също не се опитвам да популяризирам тази или която и да било друга програма. Просто споделям с вас мнението си, а по отношение на „Дванадесетте стъпки” то е изключително високо.
1. Признаваме, че те безсилни пред алкохола и че животът ни е станал неуправляем. Тази стъпка е много важна и трябва да бъде предприета най-напред. Неслучайно тя е първата стъпка. Тук ни е довела най-вече борбата със самите себе си за признаването на съответния проблем - алкохолизма или хранителното разстройство на любимия човек например. Отричането, опитите да се пазаря, усилията ми да поема контрола над положението, ролята ми на спасител, гневът, болката и мъката ми ме подтикнаха да дойда на това място. Два пъти в живота си съм се опитвала да направя невъзможното - да поема контрол над алкохола. Борих се с него по времето, когато самата аз злоупотребявах; тръгнах на война с него, когато открих, че обичаните от мен хора пият и злоупотребяват с алкохол. И двата пъти претърпях поражение. Кога ли ще се науча да не се сражавам с тигри с голи ръце? И двата пъти алкохолът успя да поеме контрола върху мен - единия път пряко, чрез собственото ми пиянство, а втория път - опосредствано - чрез злоупотребата на друг човек. Механизмът, по който това стана, няма особено значение. Важното е, че се случи. Мислите, емоциите и поведението ми - целият ми живот - бяха насочвани и управлявани от алкохола и от неговия ефект върху нечий друг живот. Бях попаднала във властта на определени хора, но те самите бяха контролирани от алкохола. Веднага щом извадихме проблема на светло, се видя кой командва - бутилката. След като осъзнах това, аз лесно си дадох сметка и за нещо друго - че животът ми е станал неуправляем. И действително беше така. Душевното ми състояние, емоциите, умът и поведението ми се оказаха извън контрол. Отношенията ми с хората бяха неуправляеми. Хаосът бе завладял и кариерата ми. Дори къщата си не можех да поддържам в някакъв ред.
Ако тази стъпка ви звучи като капитулация, то това е защото тя наистина означава капитулация. Тъкмо тук ние преставаме да се съпротивляваме пред истината. Наистина сме безсилни пред алкохола. Безсилни сме и пред заболяването алкохолизъм. Безсилни сме пред пиянството на другия човек и пред влиянието, което то оказва върху живота му. Безсилни сме пред хората около себе си - пред онова, което правят, казват, мислят и чувстват или съответно не правят, не казват, не мислят и не чувстват. До този момент сме се опитвали да направим невъзможното. Но сега вече си даваме сметка за това и взимаме разумното решение да престанем с опитите си да извършим нещо, което няма начин да извършим, независимо какви усилия полагаме. Тъкмо в този момент насочваме вниманието си към самите себе си - към пораженията, които сме понесли, към собствените си характеристики и собствената си болка. Вероятно това ви звучи безнадеждно и пораженчески, но не е. Просто приемаме реалното състояние на нещата. Не можем да променим онова, върху което нямаме контрол, а ако се опитаме да го направим, може само да се побъркаме. Тази стъпка е свързана с едно съвсем естествено смирение. Тя е и мост към втората стъпка. Признавайки безсилието си пред онова, над което наистина нямаме никаква власт, ние се сдобиваме със сила, която си е наша по право - силата да променим самите себе си и собствения си живот. Когато престанем с опитите си да направим невъзможното, ние вече сме способни да направим възможното.