Проблемът е, че на около половината път корабът спира, обръща и се отправя обратно към брега, откъдето сме тръгнали. Там капитанът нарежда всички да напуснат.
- Защо? - недоумяваме ние.
- Нашето пътуване е само дотам. Единственият начин да стигнете до онзи остров е да се качите на невидимата лодка (наречена „Ал-Анон”).
Ние свиваме рамене и отиваме при хората от лодката.
- Качвайте се! - викат те.
- Не виждаме никаква лодка, в която да се качим - отвръщаме ние.
- Няма значение. Просто се качвайте.
След като вече сме се озовали при тях, те отново ни казват:
- Вземайте греблата и започвайте да гребете (да работите по стъпките).
- Не виждаме никакви гребла - заявяваме ние.
- Няма значение. Грабвайте ги и се хващайте на работа!
И така, ние хващаме невидимите гребла и започваме да гребем. Не след дълго вече виждаме лодката, а после съзираме и греблата. Малко по-късно откриваме, че сме толкова щастливи от съвместното гребане с тези шантави хора, че въобще не ни интересува дали ще стигнем до острова.
Именно в това е магията на програмите „Дванадесет стъпки” - те просто вършат работа. В никакъв случай не казвам и дори не намеквам, че от лечението и терапията няма полза. Напротив, за много от нас те са онова, от което се нуждаем, за да започнем пътешествието си. В някакъв момент обаче пътуването ни достига до своя край и ако страдаме от компулсивно разстройство или обичаме човек с подобни проблеми, ще установим, че трябва да се качим на невидимата лодка с онези щастливи хора.
В края на тази глава ви предлагам различни тестове, с помощта на които бихте могли да установите дали сте кандидати за постъпване В „Ал-Анон”, „Алатийн” или програмата за хора, засегнати от нечие разстройство на храненето. Включила съм и някои въпроси от програмата „Възрастни, деца на алкохолици” (ВДА) - Моля Ви да си дадете ясна сметка, че тези групи не са за хора, страдащи от определено разстройство, а за онези, които по някакъв начин са засегнати от чужд алкохолен или какъвто и да било друг проблем. Хората често пъти не успяват да направят това разграничение. Понякога пък онези, които страдат от химична зависимост и посещават сбирките на „Анонимни алкохолици” например, откриват, че имат нужда да ходят и в „Ал-Анон” или ВДА, за да се справят с характеристиките си на съзависими. Ако решите, че може би сте кандидат за постъпване в някоя от програмите, основаващи се на „Дванадесетте стъпки”, или дори ако само подозирате, че имате някакъв проблем, подобен на онези в групите, за които стана въпрос в началото на тази глава, просто открийте такава група и започнете да посещавате сбирките й. Убедена съм, че това ще ви помогне да се почувствате по-добре.
Знам, че никак не е лесно да се ходи на тези събирания. Знам колко е трудно да се представиш пред група непознати хора и да разкриеш проблемите си, така че целият свят да ги види. Вероятно много от вас не могат да разберат каква полза би могло да има от посещаването на сбирките, особено пък при положение, че проблемът е в другия човек. Полза обаче има. Когато самата аз започнах да ходя в „Ал-Анон”, изпитвах огромен гняв. По това време вече бях се включила в програмата за справяне с алкохолизма. Нито исках, нито имах нужда от още една програма или от още един проблем, върху които да работя. Освен това смятах, че съм направила достатъчно, за да помогна на алкохолиците около себе си. Откъде накъде пък аз трябва да посещавам някакви сбирки? Хората с алкохолен проблем са онези, които имат нужда от помощ. На първата среща една жизнерадостна дребна женица се приближи, разменихме си няколко думи, след което тя се усмихна и каза: „Та вие сте голяма късметлийка! Имате двойна полза, щом работите и по двете програми.” Идваше ми да я удуша. Сега вече съм съгласна с нея. Наистина съм късметлийка и спечелих двойно.
Някои съзависими смятат, че нямат нужда да посещават тези групи, тъй като вече са направили достатъчно за хората около себе си. И това действително е така. Вероятно наистина са направили достатъчно. Ето защо е важно да се ходи на тези сбирки. Ние ги посещаваме заради самите себе си.