— Обаче ти не си омъжена, не носиш халка.
— Така е, не съм.
— Но харесваш някого.
— Да речем, че с бащата на Лоренцо много се харесваме.
— Но ти не го обичаш.
— Напротив. Обичам го малко.
Намерението ми никога не е било да го заблуждавам, но исках да си мисли, че го намирам за привлекателен. И в някакъв смисъл беше вярно. Никой не ме беше гледал така, както ме гледаше Теодоро. Аналитичният му изучаващ поглед далеч не беше по детски невинен.
В басейна винаги съм ненавиждала хлора, който правеше косата ми чуплива, и студения допир на водата сутрин рано, когато още бях изтръпнала от съня. Мразех и това, че трябва да поздравявам всички и да водя безсмислени разговори с непознати, като че ли не ми стигаха читателите на рубриката ми, на които трябваше да отговарям, или абсурдните хора, които ми се налагаше да интервюирам. Мразех сауната, турската баня, мокрия под, по който всеки път рискувах да се хлъзна и да си счупя врата. Мразех и това, че понякога през зимата управата забравяше да пусне отоплението. Но най-много от всичко ненавиждах Надя, съседката по шкафче, която ме обсаждаше със сплетни и закачки в съблекалнята.
— Видя ли как те зяпа Теодоро?
Повечето пъти я слушах с половин ухо и не ѝ отговарях.
— Луче, извинявай… Как мислиш, дали имат същите инстинкти като нас?
Често се правех, че не я забелязвам, защото въпросите ѝ ме ужасяваха.
— Разбирам, че се женят помежду си, но какво ще направи, ако не срещне някоя, която му харесва? Имам предвид някоя като него. Горкият. Макар че някъде бях чела, че са стерилни. Всички мъже и половината от жените. Виждаш ли, природата прави грешка, но после по някакъв начин се опитва да я поправи.
Онзи ден я погледнах право в лицето и подтиквана от силен инстинкт да ѝ дам урок, реших, че е редно да я осведомя:
— Теодоро се е разделил с приятелката си преди няколко месеца, но със сигурност ще си намери друга — казах. — Освен това има работа. Той е свястно момче. Ако някой път си поговориш с него, ще спреш да си блъскаш главата напразно.
Надя не знаеше нищо за мен, нито можеше да предположи, че зад маската на сдържаната жена, с която си взема душ, се крие журналист, свикнал да изслушва. Но знаеше, че бях бременна, защото коремът ми изпъкваше и щеше да е смешно да се правя, че страдам от колит. И така единствената ми открита страна беше най-уязвима.
Вярна на стереотипа, тя реагира толкова коварно и агресивно, както може да се очаква от жена, разказваща на курса по водна аеробика как изневерява на мъжа си по няколко пъти на месец.
— Знаеш ли, че с амниоцентеза днес може да се открие дали детето, което очакваш, страда от синдрома на Даун? — запита, посочвайки леко с глава към корема ми, но толкова многозначително, че от думите ѝ да ми се догади. После реши, че не е достатъчно, и добави: — Ще си направиш ли такова изследване? След трийсет и пет ти го плаща държавата, наясно ли си?
— Обмисляме го — отговорих, докато бързо хвърлях в сака нещата си: хавлията, банския, двете кърпи, джапанките, шампоана.
— Щом човек го прави, значи иска да знае. А щом иска да знае, значи желае да има възможност за избор, нали така?
— Или да се подготви за бъдещето, което го очаква — отвърнах и енергично затворих ципа на сака, готова да тръгна към изхода, както си бях с мокра коса.
— Човек не може да се подготви за подобно нещо — изкоментира Надя, като сбърчи устни.
Не мисля, че в думите ѝ се съдържаше само жестокост. Имаше още нещо. Нещо ужасно. Може би нещо ужасно човешко. Табу, върху което още преди векове е оставен печатът на мълчанието, защото има риск да разбули пред самите нас част от скритата ни природа. Някоя истина, която би ни попречила да се развием, да се научим да лъжем, да съжителстваме в граждански общества. Макар и избрани да замъглят съзнанието на една бременна жена, думите на Надя идваха от дълбините на времето. Бяха запечатани от смолата в кехлибара, бяха изсечени върху скалата, като останките на фосил. Бяха нашата предистория, нашето вчера, нашето време преди миг.
Докато си обличах якето, тя реши да нанесе последния удар:
— Не мога да си представя — прошепна — как някой може да отнеме живота на създание като Теодоро.
Усещах как гърлото и бузите ми парят, изпитвах отвращение от престореното ѝ, нарочно разигравано пред мен изумление. Отвращаваха ме дългите ѝ остри нокти, лакирани в цвят тъмна слива. Отвращаваше ме марковият ѝ бански костюм и бялата гумена шапка с форма. Отвращаваше ме силният ѝ водоустойчив грим.
— Трудно е да си представиш дете, което още не се е появило на бял свят — заключих аз, обърнах се, без да ѝ кажа довиждане, и тръгнах към изхода. Бях разочарована, че не намерих нещо по-силно, с което да я затапя, тъкмо аз, дето прекарвам времето си в съчиняване на текстове, пълни с житейски максими. Какво се случи с острия ми ум, точния ми поглед за нещата, чувството ми за хумор?