Излязох от съблекалнята, а стомахът ми се бунтуваше. Изкачих се по стълбата към преддверието и кимнах на момичето от рецепцията. Въздухът пред сивата правоъгълна сграда беше влажен и студен. Побързах да се пъхна в колата и прибрах косата си в качулката на анцуга. Щом седнах, започнах да дишам дълбоко и усетих как някаква атавистична болка се пробужда в тялото ми, премества се към пикочния ми мехур и се превръща в серия леки контракции. Кратки и повтарящи се, от които усетих повече страх, отколкото болка. Това се оказа последният път, когато стъпих в басейна, защото на следващия ден доктор Джили ми забрани каквито и да било физически усилия.
Ако е вярно, че мястото говори много за обитателите си, то кабинетът на доктор Пиаца разказва историята на забележителната му кариера, пълна с паметни срещи, папски благословии и най-престижни награди. Има многочленно семейство: жена му е с бухнала руса коса, пристрастена е към костюмчета от две части и бижута; децата му вече са големи — има двама сина и дъщеря, които се усмихват широко пред обектива в деня на дипломирането си. Погледът на доктор Пиаца обаче не предвещава приятен разговор. Когато изключва ехографа и го отдалечава от корема ми, той издава приглушен звук, който казва всичко или обратното на всичко.
Вече е седнал зад ореховото бюро, на което освен семейните снимки има тумбеста настолна лампа в стил либърти. По цялата стена зад него е разположена библиотека, преливаща от дебели книги все от реномирани издателства, а между тях тук-там се виждат белите гипсови глави на гръцки философи. Доктор Пиаца се е навел над черната папка с изследванията ми, отстрани има химикалка и малко дебело тефтерче. Той е около шейсетгодишен, има фино телосложение и носи малки очила. Косата му е тънка и сякаш специално поставена върху кръглия му лъскав череп. Разлиства няколко пъти всички медицински изследвания.
Предната нощ не можахме да спим. Слънцето ни завари в леглото будни и разтревожени. И сега имам ужасно главоболие, което пулсира в дясното ми слепоочие. Държа ръцете си пред корема. Лоренцо се движи непрекъснато. Една част от мен не иска да слуша. Една част от мен не желае да съществува повече.
С нас е и майката на Пиетро — Матилде. Изражението ѝ е строго, тъмната ѝ коса е прибрана в гладък кок. Тя седи неподвижно от десет минути насам, стегната в антрацитносивия си копринен костюм. Тази сутрин ме поздрави с кимане, без да каже нито дума. Пиетро твърди, че е шокирана от това, което преживяваме, но що се отнася до майка му, той изобщо не е наясно. На мен ми се струва, че в жестовете ѝ се крие ледено безразличие. Матилде е толкова елегантна и премерено учтива дори в създалата се ситуация, че направо ме ужасява. Вероятно ме мрази. Безполезно е да ме разубеждават, знам, че никога не ме е смятала за равна. Знам, че ме обвинява за всичко.
Доктор Пиаца и Матилде се познават и имат общи приятели. Ето защо тя днес е с нас и тъкмо заради нея секретарката ни е записала първия приемен час. Но и двамата сведоха репликите до задължителния минимум, имайки предвид сериозното естество на нещата.
Вече никой не се съмнява, че положението е много тежко. Дори доктор Пиаца, който след необходимите справки от изследванията и ехографа само ни потвърждава диагнозата, поставена от доктор Паджи. Когато накрая вдига поглед и внимателно ни обяснява всичко, същественото вече ни е известно, само формата, под която ни го съобщава, е по-мека.
— Госпожо — обръща се към мен с онзи тон, който предполага лоши новини, сякаш следва правила, наложени от дългогодишния му опит. — Вашият син със сигурност е засегнат от дисплазия на скелета. Но не можем да разберем напълно за какво става въпрос и на този етап не сме в състояние да прогнозираме по-нататъшното му развитие. Има сериозно забавяне на растежа, най-вече що се отнася до дългите кости. Дори да решим да направим инвазивно изследване, то може да се окаже безполезно. Патологиите от този тип са многобройни и далеч не всички са известни на науката. Впрочем — продължава той, като посочва здравния ми картон — доколкото виждам, сте правили амниоцентеза и резултатът е добър.
Пиаца продължава да говори, а аз се втренчвам в бенката в ъгълчето на устната му. Изглежда разколебан също като мен. Заглеждам се в детайлите, за да не полудея. Пиетро стиска ръката ми, без да осъзнава, сякаш натиска бутон. Благодарение на това запазвам самообладание. Проявявам разум.