Свекърва ми уточнява:
— И това не можеше да се предвиди от амниоцентезата?
— Подобни изследвания дават информация само за част от патологиите — обяснява Пиаца. — След като няма семейна обремененост, дисплазиите, както и много други вродени малформации, могат да се уловят на ехограф чак след двайсетата седмица от бременността, дори около трийсетата, или да покажат прогресираща клинична картина след раждането. Ето защо на ехографа всичко изглежда в норма.
— Следователно вие потвърждавате, че това дете няма да бъде нормално?
— Нормално… — повтаря докторът, като отново влиза в познатата успокоителна тоналност, без да показва примирение. — Нормално не е дума, с която може да се определи сложното човешко същество. Например някои от страдащите от ахондропластия са много по-интелигентни от средното ниво. Такива са фактите.
— Следователно говорим за синдрома на джуджето? — настоятелно пита свекърва ми и бърчи чело.
Пиаца премества химикалката, поставя я до бележника си и невъзмутимо отговаря:
— Може би ще има подобни белези. Както вече казах, патологичните форми от този тип, познати ни до момента, са предимно автозомни, във вашия случай не става въпрос за наследственост, а за генетична мутация, възникнала de novo, каквито се срещат често. Ако оцелее, не се знае нито колко ще живее, нито как, дали ще има увреждания на слуха, зрението или речта, дали ще има неврологични смущения. Можем само да предполагаме, не предсказваме бъдещето с кристална топка.
Кристална топка. Пословична метафора, заимствана от приказките, която звучи тъй непоносимо от устата на един специалист. Още по-непоносимо е, че говори в множествено число, сякаш неговата съпричастност ще се разсее веднага щом масивната врата на кабинета му се затвори зад нас. Вероятно и това поведение влиза в дългия му списък с правила, наложени от рутината. Свекърва ми разтегля устни в изкуствена усмивка и отново придобива восъчно изражение, нищо не може да я извади от равновесие.
Не е като мен, дето всеки момент ще се оставя да ме завлекат на дъното. За разлика от тях с доктор Пиаца, аз съм в непознати води, напълно загубила координати.
— И сега какво? — пита Пиетро, като издава паническия си страх.
В цялата ситуация има нещо неописуемо и неразбираемо, което му убягва. Аз също не съм способна да го разбера. Но се преструвам, че съм другаде. Погледът ми се е преместил от бенката на доктора върху сребърната рамка със снимката на трите му деца върху бюрото. Детайлите ме разсейват. Изследвам рисунъка по среброто, заоблените ъгли, велуреното гръбче и само така мога да понеса думите, които чувам. Това ме спасява.
— Ще направим отново ехография след две седмици — изрича той с неутрален тон, подсказващ „ще видим какво може да се направи“. — Да се надяваме, че ще има подобрение. Но държа да бъда ясен: ако тораксалната хипоплазия не се стабилизира, вероятността синът ви да оцелее след раждането е минимална.
Искам да си тръгна веднага. Мисля си за баба. Питам се дали не е късметлийка, че живее в измислен свой свят. Не знам какво да правя. Гади ми се, дясното ми слепоочие пулсира, страх ме е да не забележат, че вътрешно цялата се треса. Мисли, подканям се, разсъждавай. Хвани се за някоя идея и я развий. Спаси се.
Ето, сега съм герой на едно от получените писма, аз съм един от читателите си. Това не е моят живот, а една от безбройните трагични истории, разказвани ми през годините: Синът ми катастрофира с мотор… Лекарите казват, че може би никога повече няма да проходи. Много е тежко, не знам какво да правя… Изглежда, става въпрос за Алцхаймер. Говоря му, а той не отговаря. Дори не разпознава собствените си деца. Държавата още не му е отпуснала пенсия за инвалидност, а не извършват плащания със задна дата. Как да покрия всички разходи? Вие какво бихте направили на мое място?
Колко ли пъти съм се сблъсквала с подобни случаи от реалния живот на другите и все съм била в позицията на доктор Пиаца? Добре преценявах думите, като осъзнавах силата, с която влияят на отсрещния, аз също ги подбирах толкова предпазливо, както докторът използва термините от своята област. Исках да поразя с начетеност не толкова събеседника си, колкото широката аудитория и самата себе си. Проверявах пунктуацията, заменях думи, изглаждах фразите, докато не намирах подходящия отговор. Така че да звучи най-оригинално, завладяващо и блестящо. Сега знам, че няма отговор. Бих искала да съчиня най-правилното изречение и да го изпратя на себе си. Да му сложа всички точки и запетаи, може да му пъхна и някой цитат. Да придам смисъл на нещо, което не може да притежава смисъл. Но ето че в съзнанието ми се въртят само граматично неоформени мисли, откъслеци от логика, реликти от удавени думи.