Не исках да правя амниоцентезата. Казах на Пиетро:
— Нека да се оставим да ни изненада, както е било в миналото.
Но той настоя. Тъкмо той, дето е по-вярващ от двама ни, искаше да признае на науката властта да задаваме въпроси и да получаваме всички възможни отговори. И със същата решителност, с която се захващаше за всяка работа, той отхвърли възраженията ми:
— Това засяга и двама ни. А аз искам да знам. Искам да съм наясно с всичко.
Отидохме на изследването една септемврийска сутрин, небето беше яркосиньо, а въздухът в края на лятото бе прохладен. Вече бяхме информирани за предстоящата процедура. Но преди да подпишем, че сме съгласни, трябваше по-подробно да се запознаем с етапите на изследването и възможните усложнения.
На рецепцията с форма на полукръг една тросната администраторка, която натискаше клавиатурата на компютъра и заоблените ѝ нокти проблясваха, лакирани в яркокехлибарен цвят, ни разясни рисковете и предимствата на инвазивната процедура, на която предстоеше да се подложа. Пиетро ѝ съобщи данните ни и я информира за по-сериозните заболявания в семействата ни. Цената варира в зависимост от болестите, които клиентите искат да проследят. Стандартният пакет включва по-известните, като се започне от тризомия 21 или синдром на Даун и се стигне до кистозна фиброза. Но ако човек иска да си направи по-сериозно изследване, например структурен молекулен анализ или анализ на ДНК, за да знае дали ембрионът може да бъде засегнат от други патологии, то цената на услугата значително нараства. Това е пазарът на пренаталната диагностика. Нелечимите синдроми се продават на дребно. Те могат да променят траекторията на един живот, също като ръчките на флипера, които не позволяват на металното топче да се плъзне по наклонената повърхност и да изчезне в пропастта. Пиетро не жалеше пари и поиска възможно най-подробни изследвания, пълен пакет. Не знам дали и това би било позволено в божия свят.
Пресякох коридор, покрит с балатум в ментовозелено, и влязох в амбулаторията — широка стая с ехограф и болнично легло, тапицирано с бяла кожа.
Докторът беше от хората, които вдъхват доверие. Прошарена коса, меки сини очи. От онези, чиято слава се носи от уста на уста сред извадилите късмет родилки. Прие ни с асистента си. И двамата бяха с безупречно бели престилки с кройка, която напомня едновременно смокинг и шлифер от габардин. Докторът ми повтори стъпките на процедурата накратко и със спокоен тон, като с лекота пренебрегна възможността за евентуални усложнения, дори смърт на плода. Междувременно асистентът покри леглото с абсорбираща хартия и ми направи знак да легна. Спомням си как се подчиних като уплашено жертвено агне.
Миришеше на бетадин и беше студено.
Студени бяха и гелът, и сондата, и ръцете на доктора.
Погледът ми се рееше далеч от екрана на ехографа и от асистента, който вадеше дълга спринцовка от стерилната опаковка. На стената, осветена от неонова лампа, над едно метално шкафче висеше снимка на ембрион. Беше ми невъзможно да изтрия от мислите си онези нула цяло и седем процента риск от спонтанен аборт при тази интервенция. И то само за да сме сигурни, че детето вътре е здраво.
Времето сякаш беше застинало около мен. После отново започна да се движи, а синът ми се появи на екрана на ехографа, свит като фасулено зрънце. Беше по-голям от последния път.
Гледах го с известна дистанцираност, сякаш не беше част от мен, а образ, показван по телевизията. Винаги съм използвала дистанцията като метод за защита. Така успявам да си възстановя равновесието. Докторът предположи, че е момче. Асистентът му подаде спринцовката. Исках да стана и да избягам. Но останах намясто, залепена за леглото, докато памукът ми изстуди корема и иглата проби епидермиса, проправяйки си път към матката. Това трая няколко секунди, после иглата излезе също толкова лесно, колкото и влезе, като извади петнайсет милилитра наука и тайна.
Снимката на ембриона на отсрещната стена привличаше вниманието ми: той беше само една розова прозрачна обвивка, но вече с формите на човешкото тяло. Ето че медицината е насочила любопитството си към ембрионите. Животът подхранва надеждата си за дълголетие, като се учи от смъртта. Докато се обличах, си мислех за живота в мен и всичко, което можех да пожелая на сина си, беше бъдеще, далеч от безмилостните научни методи.
Онази вечер го усетих за първи път, както си лежах.