Не можех да заспя. Четях един справочник за бременността, бях го опряла на коленете си. Светлината от абажура падаше върху мастилото по страниците и върху белите полета между буквите. Случи се, докато обръщах страницата с главата за промените, настъпващи в петнайсетата седмица. Беше като леко потръпване, после няколко удара, много решителни. Посланието беше ясно: „Аз съм тук“.
Аз съм. Тук съм. В теб съм.
Тогава от корема ми се надигна конвулсия, която мина през стомаха и стигна до очите ми. Не успявах да фокусирам думите в книгата. Погалих корема си през памучната нощница. Исках да премина всяка преграда, да го извадя от амниотичната течност само за да му се представя с всичките си ограничения и слабости, но знаех, че никога повече нямаше да сме толкова близки, както в онзи момент. Тогава му казах тихичко: „Аз също съм тук“.
Аз съм майка ти. Тук съм. Аз съм светът около теб.
Научихме резултатите от изследването две седмици по-късно. Трябваше да се обадим в лабораторията в три следобед. В уречения ден помолих Пиетро да си остане вкъщи и да звънне той.
Чаках на дивана и сменях телевизионните канали с дистанционното. В този час не даваха научнопопулярни филми за животни, каквито обикновено гледам. През прозореца на хола наблюдавах терасата, виждах масичката и столовете, покрити с възглавнички от непромокаем плат. Беше преваляло и сивото небе се отразяваше в мокрите плочки. По един от сателитните канали гост на токшоуто беше Романо — любовта на майка ми. Мъжът, който не се беше оженил за нея, обектът на тайните ѝ забежки. Внимателно се заех с изучаването му. Не го слушах, но анализирах стойката му, чертите на лицето, следите, оставени от времето.
Установих, че си приличаме. Имаме същия овал на лицето, същата форма на очите и се смеем по еднакъв начин, като бърчим носове. Сякаш е красиво копие на баща ми. Ако не беше така, майка ми не би намерила нищо интересно у татко. Ако не напомняше толкова поразително на другия, то и аз нямаше да съществувам. И Лоренцо нямаше да го има. Романо изпълнява ролята на родител, без самият той да го знае. Като изключим всякаква генетична отговорност. На него дължа обаче факта, че съм дъщеря и майка. Докато го гледах, се питах каква ли щях да бъда, ако бях наследила неговия характер. Дали щях да изпитвам същото чувство на нестабилност, сякаш живея на ръба на пропаст?
Търках потните си длани една в друга, докато не се покриха с мъртви клетки. Небето се проясняваше. Тук-там се виждаха валма облаци, които приличаха на огромни копринени шалове, носещи се по вълните.
Два и петдесет и девет. Три. Три и няколко секунди.
Пиетро вдигна слушалката и започна да набира номера на лабораторията. Аз сключих ръце и си заповтарях вътрешно: „Моля те, моля те, моля те“. Повтарях го механично, маниакално, като будистка мантра. Не исках да чувам гласа му, нито да виждам изражението му. Не исках никакви фалшиви знаци. Исках еднозначен категоричен отговор. Пиетро седна на дивана и каза:
— Всичко е наред. Потвърдиха, че е момче.
Почувствах се като небето след дъжда, което отново става безоблачно.
Дълго останахме прегърнати. После Пиетро отиде в кухнята да донесе безалкохолно, за да се чукнем за здраве, а аз се отпуснах на възглавниците. Идеалният ми баща вещо се изказваше от екрана. Изглежда, се чувстваше изключително добре в студийната обстановка. Помислих си, че синът ми може да има същите лешникови очи и един ден да дават и него по телевизията.
Навън слънцето беше увиснало над покривите на града. Още веднъж сключих ръце за молитва и за първи и единствен път успях да си представя лицето на Бога. Излъчваше едновременно светлина и спокойствие. Като лицето на идеалния ми баща. Като изражението на опитен политик. И тихо му прошепнах „Благодаря“. Бях щастлива.
Можех да избера име, да си представя лицето на детето, като търкам вълшебната лампа на времето. Бъдещето ми се струваше като добър дух, готов да изпълни всичките ми желания. Прекалено дълго беше стоял затворен в лампата.
Вече не се страхувах да гледам света. Майките, бащите, децата, семействата. Да правя планове. Да бъда щастлива.
Не се страхувах, че крада чужди парчета живот, като камъчета от мозайка, за да се сбъдне желанието ми.
Аз бях като мида, превръщаща пясъка в перла. Пресявах безкрайното море, за да създам нещо малко и безценно. Моят син.
Исках да го кръстя Лоренцо на дядо си, който е участвал в Съпротивата. Ако животът е война, то нека бъде поне малко подготвен, казах си. Името е като окоп, като броня, зад която можеш да се скриеш.
Пиетро, Луче и Лоренцо. Ние тримата. Истинско семейство.