Бях щастлива.
Нека всичко свърши, нека всичко предстои.
Гинеколожката ми, доктор Марина Джили, е висока и кокалеста, прилича на сламка, която може да бъде духната от първия порив на вятъра. Но е много стабилна, упорита и строга жена. Познаваме се от доста време и бременността ми ни сближи. Така от консултация на консултация станахме приятелки.
Тя стои пред вратата на сградата, където е кабинетът на доктор Пиаца. Отмени всичките си часове сутринта, за да разбере каква е окончателната диагноза. Тя е наясно със ситуацията, тъй като има двайсетгодишен медицински опит.
Пиетро, майка му и аз излизаме от блока като призраци, омагьосани от някой зъл вълшебник. Матилде си е сложила тъмните очила и слиза по стълбите, опряна на сина си. Аз обаче не искам никого край себе си, дори Пиетро. Имам нужда от пространство.
— Марина — обръщам се към докторката. — Ти си тук.
Тя ме посреща със сдържана усмивка. С бронзовия си загар дори през зимата, късата коса, коженото яке, предпазващо я от студа, тя ми напомня госпожа Мартинели — учителката ми от началното училище, макар че фигурата ѝ е доста по-различна.
Преди да ме попита, тя ме прегръща, поставяйки на изпитание постоянните ми усилия да преглъщам сълзите си.
— Е, какво ти каза?
Също като госпожа Мартинели. Като онзи път, когато в двора по време на междучасието стана караница и тя ме прегърна, за да спра да плача. Тогава си бях обелила коляното и плачех. Плачех, тъй като ми се присмиваха, защото имах два хилави крака и издут корем, като децата от Биафра4. Учителката искаше да узнае с какви точно думи са ме обиждали. Не можех да понасям болката. Физическата болка беше толкова силна, че се успокоих чак след като ме взе на ръце. Целувките ѝ ме караха да се чувствам защитена. Тя ухаеше на лавандула и бисквити „Дория“. Усмивката ѝ беше нежна и добра, като на баба.
— Потвърди онова, което ми каза Паджи — отговарям, а гърлото ми се е свило и гласът ми се губи. — Дисплазия на скелета. Може да е летална форма и да не преживее раждането.
Пиетро идва при нас. Матилде стои наблизо, сгушена в коженото си палто, и пуши цигара, с което най-накрая издава нервното си напрежение.
— Чуй ме, Луче — казва Марина, прокарва ръка през косата си и прехапва долната си устна. — Ако бях на твое място, щях да прекъсна бременността. И като лекар поемам цялата отговорност за думите си.
Пиетро сякаш живва, доближава се до нея и промълвява тихо, почти като конспиратор:
— Пиаца ни каза, че сме подминали законните срокове.
— Да, в Италия. Но не и в чужбина. Имате ли представа с какво престои да се сблъскате? Тази сутрин направих проучване. В Лондон се намира един от най-добрите специалисти по генетика в света. Бих искала да чуя и неговото мнение. И ако диагнозата бъде потвърдена, помислете добре, преди да се приберете вкъщи.
Никога не я бях чувала да се изказва толкова категорично. Прилича ми на войник на бойното поле, къде изчезна добрата госпожа Мартинели?
Пиетро изглежда объркан, но отговаря така, както му повелява нравът. Той е човек на действието. Лицето му възвръща цвета си. Той вижда възможност за нов ход на шахматното поле и изход от положението, което до момента му се е струвало патово. Точно тогава Лоренцо се обръща в мен, аз инстинктивно се хващам за корема с едната ръка, а с другата се подпирам на вратата на колата. Марина ме подкрепя:
— Добре ли си?
Госпожа Мартинели също би ме подкрепила, но все не успяваше да вземе страна. Всеки път разсъждаваше кое е правилно и кое не и разсичаше правилното на парчета, сякаш беше торта, но така всяко дете от класа получаваше своята справедливост и я отнасяше доволно у дома. Жестовете и гласът ѝ бяха много грациозни и по този мек и безобиден начин тя коментираше всичко. Заобикаляше проблемите отдалече, никога не ги посрещаше фронтално. Като Марина или Пиетро.
— Марина — Пиетро се хваща за предложението ѝ като удавник за сламка, — правилно ли чух, че каза Лондон?
— Да, днес е двайсет и първи, след три дни е Коледа. А до тази сутрин летищата бяха блокирани от снега. Трябва да побързате, нямате много време.
Лоренцо продължава да рита в мен и ме принуждава да изхлипам. Чувствам се като в стъкленица. Сетивата ми са застинали. Сякаш улицата е пуста. Не чувам шума от колите, разговорите на минувачите, не усещам мириса на изгорели газове. Не виждам зимата. Не успявам да си възвърна чувствителността. Бих искала да се свия на две и да легна на тротоара. Да го родя направо на цимента. Но оставам да стърча като вкаменена и да потискам риданията си.
4
Република Биафра е просъществувала в периода от 1967 г. до 1970 г. в югоизточната част на Нигерия, без да получи международно признание. — Б.пр.