Пиетро ми се притичва на помощ.
— Оставете ни за малко насаме — обръща се той към Марина и майка си, а краката ми се подкосяват и чувствам, че ще припадна.
Няколко минути по-късно сме в колата, седим отзад само двамата. Матилде и Марина са отвън на тротоара и поставени в ситуация на принудителна близост, си разменят само едносрични думи, докато чакат. Някой е донесъл бутилка вода от кафенето и отпивам на малки глътки. Кръвната ми захар е паднала рязко, пред очите ми плуват тъмни петна.
— Луче, моля те, чуй ме. — Пиетро ми говори като на малко момиченце. — Знаеш, че разполагаме с достатъчно финансови средства. Искам да отидем в Лондон. Не забравяй, че това засяга и двама ни.
Ето че намира начин отново да ме разплаче. Той не може да усети как рита Лоренцо. От време на време слага ръка или ухо върху корема ми, но не го носи вътре в себе си всяка секунда. Не може да ме разбере. И не е вярно, че това засяга и двама ни. Аз съм съвсем сама.
— Чуй ме — продължава безмилостно. — Спомни си ден от живота си, в който си изпитала жестока, непоносима болка и си била неутешима. Сега умножи този ден по невероятно огромна цифра, по невъзможното. И не мисли само за себе си или за нас, дето ще горим в ада, но на кой ли му пука, а помисли за това дете. Такъв ще бъде животът на сина ни, ако по някаква случайност оцелее след раждането.
Гледам го ужасена. Не заради него. Заради Лоренцо, заради всички нас и мен самата. Готова съм да се оставя да ме изпепелят, да ме смелят, защото не бих могла да се избавя от мисълта, че не съм в състояние да опазя живота, който съм създала. Да се грижа за него, да го защитавам и да го въведа в света. Вървим като в мъгла. Не знаем вярната посока. Липсват знаци, които да ни изведат на правилния път. Но все пак имаме привилегията да изберем коя от пътеките пред себе си да последваме, коя да ни изведе към неизвестността, към нищото.
— Щом този специалист е толкова добър, той би могъл да ни даде някаква надежда — продължава Пиетро по-меко, но тонът му не е никак убедителен. — Може би съществува възможност за лечение, за намеса или процедура, на която да бъдеш подложена…
Оглушителният звън на телефона ми се намесва в разговора. Той прекъсва уплашените погледи, които си разменяме като някакви бандити в момента, преди да прекрачат позволената граница. След тази крачка няма връщане назад. Ще срещнем смъртта или свободата. А може и двете.
Отговарям на повикването механично, за да накарам телефона да спре да звъни. Майка ми е.
— Е, не ми каза как мина прегледът вчера. Защо не ми се обади?
— Лоренцо… за съжаление…
— Джоя, какво става? Нещо не е наред ли?
— … не е добре.
Гласът на майка ми, за разлика от моя, звучи все по-силно:
— Боже мой, какво означава „не е добре“?
Опитвам се да си поема дъх, но не успявам да изговоря нито сричка повече. Подавам телефона на Пиетро, сякаш ще ми изгори ръката. Опирам устни до бутилката с вода, но нямам сили дори да отпия.
— Госпожо, Пиетро е…
За пръв път, откакто го познавам, Пиетро говори през сълзи, които се стичат по бузите и влизат в устата му, докато разказва на майка ми какво се е случило с нас.
А се случи това, че бяхме щастливи. Струваше ни се, че летим над живота тъй безгрижно. После, в един определен момент, се сринахме долу. И сега сме на земята, без да знаем дали ще останем парализирани за цял живот, приковани за инвалидна количка, или с несигурни куцукащи стъпки ще се изправим отново на крака и ще тръгнем.
Година XVI, брой 726 от 29 октомври
Скъпа Луче,
Аз съм пенсиониран логопед, посветих живота си на изучаването на думите и езика и винаги съм била търпелива, интуитивна, креативна. Но трябва да призная, че през последните двайсет и пет години, за съжаление, така и не успях да поговоря с дъщеря си. Нашите отношения тръгнаха накриво още в самото начало. Знаеш ли какво е да си имаш работа с някого, който успява да те раздразни с думите или действията си, и постоянно ти се налага да му опонираш, защото не споделяш нито възгледите, нито поведението му? Бог да ти е на помощ, когато иде реч за собствената ти плът и кръв, както е в моя случай.
Чуй ме, Луче, и се опитай да ме разбереш: дъщеря ми ме упреква, че упорствам да я смятам за част от себе си, нещо като свое продължение, което обаче ме доближава до такива места по света и аспекти от живота, които за мен са били забранени. И сега тя твърди, че винаги е усещала тежестта на моето осъдително мнение. Глупачката винаги ми натяква, че сме различни, независимо дали това ми харесва или не, и че не съм я създала по свой образ и подобие, така че трябва да си давам сметка, че аз съм причината за недоразуменията. Обяснявам ѝ, че разбирам причините за заекване или травма след неврологична интервенция, за поведението на пациент с мозъчно увреждане или на дете, което след преживян шок изведнъж решава да престане да говори с околните. Но дъщеря ми няма причина да пренебрегва живота си, да загърбва мен и всички жертви, които съм направила, за да я отгледам.