Вече пет години се преструва, че учи. С тези темпове никога няма да стане медицинска сестра, както ми беше обещала, приятелят ѝ е един троглодит, къщата им прилича на бунище, а приятелите им са запуснати и мръсни безделници, също като тях. Ти винаги имаш добри думи за всеки, дали случайно можеш да ми подскажеш мост, в рамките на познатите или пък на още неизследваните езици, по който да стигна до дъщеря си, без да имам очаквания, напълно дружелюбно? Защото не желая повече да я наранявам, тъй като впоследствие това наранява и мен самата. Защото, независимо дали ѝ харесва или не, тя е част от мен.
Получавала съм много подобни писма. За объркани отношения между майки и дъщери. Написани с химикалка, най-често с печатни букви. Това е най-лесният начин, да се скриеш зад почерка.
Всеки път, докато ги сгъвах внимателно и прибирах в чекмеджето, си мислех за майка си, която можеше да се крие зад някой от героите в тези писма. Хора, потопени в същите лепкави и нездрави отношения с роднините си, като нас двете.
Писмото на Делия пристигна една сутрин в средата на октомври, беше в скъп жълт плик и написано на цветна хартия. Вместо да го сгъна и да го пъхна в чекмеджето при другите, го изпратих в редакцията на списанието, придружено от отговор.
Зад Делия не можеше да се крие майка ми. Тя винаги е пренебрегвала моята рубрика, а понякога дори и закона. Освен това нашите отношения се намираха на друг етап. За разлика от дъщерята на логопеда, аз бях прекрачила отвъд границите, отредени на майка ми, без да се смятам за нейно продължение. Бях бременна в петия месец, очаквах така желания син, плануван с любимия мъж, и най-вероятно заради железния сулфат, с който се тъпчех, преливах от енергия и надежди. Вярвах, че мостът, за който споменаваше Делия, не само може да бъде открит, но и преодолян без риск от падане в пропастта. Ето защо ѝ написах всичко това черно на бяло и го изпратих в списанието. Беше като да хвърлиш писмо в бутилка в морето.
Откакто ѝ споделих, че чакам дете, майка ми се беше оттеглила и създаваше у мен усещането за бдително отсъствие. Рядко ми се обаждаше, предпочиташе да ми изпраща есемеси. Не се интересуваше от пристъпите на гадене, неразположенията и тревогите ми. С извинението, че от единствената ѝ бременност са минали повече от трийсет години, тя си спестяваше усилието да споделя мнението си или да ми дава съвети, като заключи, че медицината вече се е извратила в плетеница от забрани, примесени с параноя, следователно не би могла да ми каже нищо, защото по нейно време всичко е било коренно различно. Отчасти ѝ бях благодарна за поддържането на дистанция, отчасти — не. Беше ми трудно да си призная, но се нуждаех от майка си, за да родя сина си.
Един следобед най-неочаквано ми се обади и сякаш протегна маслиновата клонка, като ми каза, че е намерила предмети от детството ми в мазето.
Смятала, че могат да ми бъдат от полза, затова ги била заделила. Каза, че мога да мина да ги прибера, когато ми е удобно. Послужих си с този предлог като с шперц за проникване в старата къща. Трябваше да я видя, да си излея душата, затова отидох още същия ден.
Майка, аз и Ракеле — медсестрата, която се грижеше за баба — бяхме в хола. Трите стояхме пред един голям кашон, изрисуван с жаби. Беше като погребална урна, прободена от острия връх на някаква играчка.
Майка ми беше с ролки на главата и се беше загърнала в халат с испански мотиви. Беше си намотала бинт на подбедрицата на левия крак. Подпираше се на две бели патерици.
— Много лошо си изкълчих глезена — ми обясни, като ме посрещна, докато подскачаше пред мен по коридора. — Но не исках да те тревожа в твоето състояние.
Тя никога до момента не беше споменавала „моето състояние“. Поне не по този начин. Дори при всеки удобен случай ми напомняше, че съм бременна, а не болна, така че не бива да изисквам специално отношение.
Преди да ни остави насаме, Ракеле ѝ помогна да се настани в креслото. На килима в краката ѝ лежеше големият кашон, качен от мазето. Виждаха се рогозените плетеници на бебешката ми люлка, нащърбена от времето, и купчина бодита и ританки, толкова лекьосани, че никакъв препарат за петна не би могъл да ги изчисти. Там беше и празната клетка на единствения домашен любимец, който бях имала — един хамстер. В онзи ден, както и в далечните години на детството, загрижеността и вниманието на майка ми се сториха подозрителни.