Линиите и кръговете продължават да се движат върху образа на сина ни като някакви драскулки, но следват точна геометрична форма, безпогрешни са. Докторката го измерва няколко пъти, спира се на краката, на ръцете, на главата, накрая на гръдния кош, мястото, което, изглежда, я тревожи най-много. Казва ми да съм спокойна, но заповядва на асистентката си да се обади на гинеколожката ми:
— Кажи на Джили да дойде веднага.
После вдига дръжката на сондата от мен с въздишка, която пада и се разбива като стъкло в пода, след което ми посочва да се облека.
Аз съм изтръпнала, ръцете ми треперят, заровила съм ги в косата си. Изтривам гела от корема си с хартия, но още го усещам леден и влажен.
— Искате ли чаша вода?
— Не, искам да знам какво се случва.
— Елате, седнете.
Докторката ми помага да стана от кушетката и да се настаня на стола срещу нея. Не съм в състояние да пазя равновесие, изкуствената светлина на кварцовата йодна лампа ме заслепява и едва успявам да си държа очите отворени. Не мога да се сдържа и търся погледа на Пиетро, като се надявам, че ще ме ободри и ще ми служи за компас. Но той е разконцентриран, продължава да се взира в угасналия монитор.
В стаята е, докато докторката говори за тревожно забавяне на растежа, за пет процента и други непонятни термини, от които пред очите ми проблясват бели петна. Малки бели светкавици, заличаващи задълго всичко останало.
— От двайсет и седмата седмица до днес детето не е пораснало според очакванията. Има някои тревожни аномалии, които ме навеждат на мисълта за един от видовете дисплазия на скелета, но не съм в състояние да ви дам точна диагноза.
— Защо до момента не е било забелязано? Какво трябва да направим? Какво е лечението?
Разпознавам гласа на Пиетро някъде наблизо. Въпросите му издават безпокойство, но думите му стигат до мен приглушени и изкривени. Имам чувството, че седя сама в кабинета, че съм сама на света, също както в детството, когато играех на криеница и след като преброях на глас до петдесет, започвах да търся приятелчетата си, без да успявам да ги открия.
— Да не съм направила нещо нередно? — прекъсвам ги аз внезапно, а по бузите ми се стичат сълзи. Гледам и двамата, без да ги виждам. После на един дъх задавам този страшен за всяка майка въпрос, като мачкам с ръце мократа си вече рокля: — Аз ли съм виновна?
Първа част
И рекоха: хайде да си съградим град и кула, висока до небето; и да си спечелим име, преди да се пръснем по лицето на цялата земя. (…)
И рече Господ: (…) нека слезем и смесим там езиците им тъй, че един да не разбира езика на другиго.
Година XVI, брой 705 от 2 юни
Уважаема Луче,
Винаги чета рубриката ви. Веднъж седмично тя ми прави компания вечер, преди да си легна, и в тези нощи спя по-добре. Харесват ми точните ви отговори, съветите, които давате на читателките, размислите ви по житейски въпроси. От последната поредица интервюта си личи оригиналният ви подход. Вие сте приятелката, която винаги съм мечтала да срещна.
Аз съм на петдесет и шест, не съм омъжена и нямам деца. Медицинска сестра съм и вечер се прибирам толкова изтощена, че ми е трудно дори да хвърля кубче бульон в тенджерата, за да си приготвя супа. Понякога вечер си мисля колко би било приятно някой да се грижи за мен, както аз всеки божи ден се грижа за десетки напълно непознати. Не ме разбирайте погрешно, Луче, аз не съм отчаяна и изоставена самотница, която се оплаква и самосъжалява, живея така по свой избор, със съзнанието, че дълго съм търсила и не съм успяла да намеря, поне в моя свят, човек, способен да разбира мълчанието ми. Грижата за мен не е свързана непременно със съпруг или деца, каквито на моята възраст вече не мога да си представя, бих искала само една приятелка, искрена приятелка, която да ме държи далеч от скуката и да запълва живота ми с интересни истории.
За щастие, разполагам с няколко списания като вашето, с литературата, с киното и живота в болницата, който обръща страниците една по една, като страници на монотонна книга, в която все пак има откъси с неочаквана признателност. Искате ли да знаете какво мисля за хората след трийсет години в тази професия? И така, Луче, в болницата няма повече болни, отколкото навън. Ние всички постоянно търсим някакво спасение. Лечение, което да ни преобрази, дори да ни заличи, но в крайна сметка да ни спаси. Което да ни накара да се върнем назад или да продължим напред. Дори след като сме се преборили с нелечима болест, рано или късно всички отново търсим спасение.
1
Цитирано по Библия на Светия Синод на Българската православна църква, София, 1998. — Б.пр.