— Много си хубава с този корем — каза тя с нетипична за нея нежност, от която ме побиха тръпки. — Виж колко много неща има — добави, посочвайки кашона с патерица. — Вземи всичко, което сметнеш, че ще ти трябва. Няма защо да ми благодариш.
Тя дотолкова е свикнала да взема, а не да дава, че чак се чувства неудобно от щедростта си. Гласът ѝ остава груб дори когато иска да прояви нежност.
— По този повод — продължи, но вече нападателно — от известно време насам се канех да ти кажа… Без да вземаме предвид нещастието, което ме сполетя — и тя театрално си повдигна глезена, — Ракеле вече не ми е достатъчна, Джоя.
Подозренията ми се оказаха напълно основателни.
— Мамо, казвам се Луче — уточних. — И понеже тъкмо ти си ми избрала това смешно име, би могла поне да се напънеш да го произнесеш, когато се обръщаш към мен.
— Боже мой, колко си придирчива. Е, Луче, не издържам повече.
— Само глезенът ти е изкълчен.
— Но не виждаш ли състоянието ми?
Тя хвана едната патерица, за да ми напомни за бедата си:
— Нима трябва да стана инвалид, за да получа малко съчувствие от теб? Даваш ли си сметка какво означава гледането на баба ти при тези условия?
— Нали Ракеле се занимава с това. Какво искаш?
— Домашна помощница на пълен работен ден.
— Преди по-малко от две седмици ти дадох чек. Можеш да използваш парите за това. Знаеш, че в момента имам много разходи по лекари и за детето, така че съм на червено.
— А съпругът ти? Той никога не е на червено.
— Първо, не ми е съпруг, и второ, не желая да му искам пари.
— Не ти е съпруг, защото не пожела да се омъжиш за него! И не искам да си представям какво ще стане с теб, ако един ден те изостави. Поне забременя от него. Но и това не е достатъчна гаранция, мила, изобщо не е!
— Не пропускаш възможност да ми го натякваш. Всичко ли трябва да се свежда до пари?
— Само когато ги нямаш, разбираш колко са важни. Както и всичко останало в живота.
Бяхме в края на второ действие. По лицето ѝ се четеше обида. Завесата щеше да падне всеки момент.
— Колко искаш?
— Поне още осемстотин на месец.
Поклатих глава. Майка ми ме познаваше прекалено добре, за да разбере, че се съгласих. Стана, вече без помощта на патериците, и се доближи до кашона:
— Извади всичко. Хайде да разгледаме какво има вътре.
Аз се подчиних и започнах да изсипвам прашното си детство на пода.
Вечер е. Петимата сме седнали в хола. Майка ми, свекърът и свекървата, Пиетро и аз. Във въздуха витаят неизречени думи, проклятия, мълчаливи упреци. На кристалната масичка има вода, плодов сок и бонбони, но никой не ги докосва. И никой не гледа другите в лицето.
Говорят си малко за пътуването, за хотела, колко дни смятаме да останем. Говорят в трето лице, сякаш става въпрос за някой друг. Някой, с когото нямат роднинска връзка. Не се осмеляват да се обърнат към мен. Майка ми не може да стои мирно и постоянно се върти. Леонардо, бащата на Пиетро, който обикновено е толкова сдържан и суров, сега е вперил блуждаещ поглед в мрака навън, а Матилде е станала сянка на Пиетро, пази го и го следва като квачка.
В един момент майка и син се скриват в кухнята. Матилде прошепва на Пиетро:
— Каквото и да решиш, да знаеш, че имаш подкрепата ни. Аз ще бъда до теб. Ще се погрижим за вас.
Те са убедени, че не ги чувам. Не знаят, че съм потънала в тишината като в плаващи пясъци, ужасена от звученето на думите, а изразът „ще се погрижим“ ме дърпа още по-дълбоко към дъното. Това е последната утеха, която се дава на умиращ, преди да се намеси волята Божия. Грижа. Думата за край.
Майка ми се върти край мен, мести разни предмети, за да привлече вниманието ми. Накрая сяда и взема ръцете ми в своите. Това, по нейните разбирания, се равнява на най-нежната прегръдка.
Обяснява ми, че не може да ни придружи в Лондон. Заради баба и болката в глезена, който още е превързан. Ако се почувствала по-добре, можела дори да остави къщата на две непознати. Но пътуването щяло да се окаже пагубно за болните ѝ кости и се страхувала, че ще ни бъде в тежест. Със сигурност последното, от което сме имали нужда в толкова труден момент, е една болна старица. Най-важното било да съм спокойна. Тя ме обичала и щяла да се моли за нас. Да не съм се тревожела за нищо, а и бездруго имало телефон. Можело да ѝ се обаждам по всяко време на денонощието, ако изпитвам нужда. И да не забравям, че съм нейната радост.