Един от първите подаръци на майка ми — както и едно от малкото спазени обещания — беше хамстерът.
Бях на дванайсет години и прекарвах цели следобеди в наблюдения над бедното животинче, което, изглежда, бе дошло на бял свят само за да ми прави компания в самотното детство и да ме съпроводи до юношеската възраст. Не знаех, че е женски, затова го кръстих Бенджамин.
В клетката му имаше малко пластмасово колело, в което Бенджамин влизаше като маймунка и го въртеше неуморно. После в един момент спря и започна видимо да наддава. Само се тъпчеше. Никой не подозираше, но се оказа, че е бременна.
Щом се родиха, малките бяха толкова дребни, че приличаха на ларви. Кожата им беше розова и прозрачна. Нослетата им душеха учудено миризмите наоколо. Очичките им бяха затворени, като запетайки, нарисувани върху розовата плът.
Когато майка ми дотича, призована от истеричните ми крясъци, изобщо не ѝ допадна идеята, че Бенджамин е родила през нощта и сега ще трябва да отглеждаме котилото ѝ. А за мен това беше истински празник.
Бенджамин не изглеждаше измъчена от раждането, а аз се опитвах да различа по безизразната ѝ муцунка следите от майчинството. Смятах, че се възхищава на килимчето от розови мишлета и си мисли как ще се грижи за тях, когато тя взе едно в уста. Бях сигурна, че има намерение да го почисти. Но тя го напъха в уста и после, като го прехапа през средата, го погълна с наслада на две хапки. Приличаше на перфектна хирургична операция без капка кръв. След като го сдъвка и преглътна, Бенджамин престана да души въздуха, мърдайки мустаци като антени, и се взря в мен с черните си немигащи очички.
Бях в шок. Попитах майка си защо го направи, а тя, вместо да ме махне от клетката, изглеждаше привлечена от необичайния спектакъл, сякаш някой ѝ споделяше ужасната си тайна.
После каза:
— Сигурно са ѝ в повече. Или мисли, че няма достатъчно храна и място за всички.
— Мамо, моля те, нека я извадим. Да я сложим в по-голяма клетка!
Но майка ми ме спря, преди да успея да отворя вратичката на клетката.
— Не, Луче. Не ги пипай! Тя няма да ги познае. Ела с мен. Може би ги яде, защото се чувства застрашена и бърза да го свърши сама, преди някой друг да убие малките ѝ. При всички случаи знае какво прави.
Докато майка ми ме дърпаше вън от стаята, аз осъзнах, че никога няма да забравя видяното. Но не знаех, че двайсет години по-късно ще сънувам тази зловеща, но в същото време толкова естествена сцена с най-малките подробности.
Пиетро седи до мен. Връзва ми предпазния колан и слага чантата под седалката срещу нас.
Не съм спала от два дни. В последния момент се сетих да излъжа стюардесата, че съм в петия месец, а не в седмия, иначе трябваше да ѝ представя медицинска бележка, каквато нямам.
Двайсет и първи декември е. Невероятно е, че успяхме да излетим. Довчера летищата в половин Европа бяха блокирани от снега. По новините съобщиха, че има десетки отменени полети, а стотици пътници очакват да бъдат превозени. Но Пиетро има връзки. Той не спря да говори по телефона, откакто напуснахме кабинета на доктор Пиаца. Трябваше да получи точна информация, да запази самолетни билети, да насрочи среща със специалиста по генетика доктор Уилсън, който ще ни чака по обяд в „Уестминстър Хоспитал“ — лондонска обществена болница, ползваща се с много добро име.
Оставих го да се занимава с всичко. Отстъпих му тази привилегия. Позволих му да ме води, сякаш бях лишена от воля и разум. Но съм наясно, че отиваме на съд, обвиняеми и вече признати за виновни, познаваме дори размера на наказанието. От време на време Пиетро се обръща към мен с въпрос, опитва се да поддържа разговор, после се отказва. Наблюдава действията на останалите пътници, качващи се на борда, и на лицето му е изписана решимост да открие победния ход в този неравен за нас мач. Усещам тревога и въпреки желанието да я потисна, се страхувам от пораженията, които ще нанесе състоянието на сина ни върху нашите отношения, върху бъдещето ни. Как всичко може да отиде по дяволите.
Докато пътниците заемат местата си, продължавам да галя корема си. Правя това движение по цял ден. То е несъзнателно, както мигането или дишането.
Тази сутрин огледах внимателно корема си. Вече е безформен, а на мястото на пъпа имам белег като звезда. Дупката я няма. Празнината е запълнена, а усещането за нея е останало само в паметта ми. Сякаш Лоренцо винаги го е имало. И ние двамата сме неделими един от друг. Като костенурката и панцира. Аз трябва да съм панцира.