Представям си как се е свил в единия ъгъл, как уплашено е стиснал ръчички край стената на матката ми. Като мишленце в клетка. Бих искала да го успокоя, да му обясня, че човек трябва да се бори със страховете си, защото в повечето случаи те са неоправдани, но ако ми споделеше страха си от живота, едва ли бих намерила какво да му кажа.
Аз също се боя.
Бих искала времето да спре. Бих искала да не се налага да вземам решения.
Бих искала Лоренцо да остане вътре в мен завинаги.
Или никога да не беше влизал там.
Самолетът набира скорост по пистата за излитане. Гледам през илюминатора. Небето е ясно. Сред бурените в полето се виждат акации. Различавам хангарите в далечината, както и други самолети, които се готвят да излетят. Обикновено изпитвам страх преди откъсването на самолета от земята, когато набира скорост, ми се струва, че всички болтове ще се развият и той ще се разпадне на хиляди парчета. Но този път бих искала да изчезна във въздуха и никога да не кацна. Или и аз самата да се разпадна, да се възпламеня на пистата, да се разбия в нещо.
Вече в небето ни обгръщат бели облаци и преди да ни пуснат, плуваме сред гъста бяла мъгла. Тебеширенобяла, тя ме обвива като дебела завивка. Но не ме заличава.
Стюардесите минават с количка с храна и напитки. Предлагат ми ядки, бисквити, чаша вода.
— Добре ли сте, госпожо? В кой месец сте? — пита ме едната с прекалено любезен тон.
Скривам глава в раменете си.
— В петия — отговаря Пиетро вместо мен. После добавя: — Не се тревожете, всичко е наред.
Но щом тя се отдалечава, ме придърпва към себе си:
— Хей, тук съм. Бъди спокойна.
Атакувам го със съскане:
— Не ми казвай да бъда спокойна. Остави ме на мира.
Отдръпвам се с досада и отново обръщам поглед към прозореца. Пелената облаци под нас прилича на заснежено поле.
Лондон е празнично украсен. Улиците са весело шествие от светлини, снежинки и коледни дръвчета. Докато таксито си пробива път между колите, се виждам отново на двайсет години, когато бях сервитьорка в едно заведение на Кингс Роуд. Прекарах два летни месеца в смесица от музика и безразсъдство. Делях разхвърляната си квартира с един студент по философия, който беше последвал страстта си и свиреше на китара. Търсеха ни по домофона по всяко време. Седяхме и си приказвахме с приятели по цяла нощ.
Пиехме червено вино от пластмасови чаши, а после в тях плуваше отвратителна каша от пепел от цигари и марихуана. Целувахме се и се смеехме до припадък. В този град бях щастлива, мисля си и поглеждам към небето. Но това не е същото небе, изпълнено с обещания. Сега е като сива ледена плоча, надвиснала над нас.
Болницата е внушителна сграда с мрачна архитектура, която създава впечатление за казарма. Фасадата е от мозаечно разположени тухли, вратата е от стомана и стъкло. Таксито ни оставя пред централното стълбище, където няколко пациенти по пантофи и халати пушат скришом, смесени с посетителите.
В коридора ни посреща мощна неонова светлина, която може да заблуди човек, че е настъпила вечерта. Следвам Пиетро на известно разстояние. Ограничавам зрителното си поле до линолеума на пода. Не искам да срещам чуждата болка, стига ми моята.
С асансьора се качваме на третия етаж, където пише ЖЕНСКО ОТДЕЛЕНИЕ.
Преди да излезем, Пиетро се обръща към мен:
— Аз съм с теб.
Той има нужда непрекъснато да ми навира присъствието си, сякаш не го забелязвам. В известен смисъл е вярно.
Първата зала в отделението представлява голяма чакалня. Там е шумно, но някак потискащо на фона на коледната суматоха. Човешкото тяло не зачита празниците, когато се разболява или решава да се появи на бял свят.
За първи път влизам в английска болница. До момента съм ги виждала само по телевизията. Те са чисти и безупречни, толкова са еднакви. По принцип не носят имена на светци, на Богородица или Бог. По стените няма окачени разпятия и в тях не витае онази тъжна атмосфера, характерна за италианските болници. Лъснати до блясък и функционални, те приличат повече на хотели или частни клиники.
Сред пациентите преобладават жени от всички раси с всякакви размери кореми. А също и деца, много деца.
Сърцето ми се свива, като ги виждам. Едно черно момиченце реве в розовото си одеялце; две дечица на около три и пет години си играят и се гонят по стълбите, а висок и изискан мъж, вероятно баща им, се опитва да ги укроти. Питам се дали Лоренцо ще може да тича, но дори не знам дали ще е в състояние да ходи.