Изненадващо ме връхлита една мисъл. Коремът ми е твърд, свит. Би могъл да се роди още сега. Да реши да се измъкне между краката ми, без да ни остави възможност за избор. Би могъл да реши въпроса вместо нас. Да продължи да живее и да оцелее и без мен.
— Хайде, Лоренцо, направи го — моля го тихичко. — Покажи ми, че Бог съществува и иска да ме спре.
Едно индийче става да ми отстъпи мястото си. До него седи руса жена с наднормено тегло. Това е майката на двете разюздани деца. Разбирам го от начина, по който ги игнорира. Едното я дърпа за ръкава, после вика баща си. Жената изглежда невъзмутима и не му обръща никакво внимание, дори не забелязва мъжа си, който идва да я отърве от детето. И нейният поглед блуждае, заета е да обсъжда нещо важно с призраците си. Дали и тя не е в моето положение? Ами ако в утробата ѝ не расте трето дете, а тумор?
Малко по малко чакалнята приема истинския си облик пред очите ми: това е част от света, където щастието се среща с болката. И двете очакват да получат виза за престой или да бъдат отпратени. И тъкмо усещането за несигурност надделява над всичко, то остава неизразено, но е победител.
Пиетро ми казва да го изчакам. Трябва да отиде до регистратурата за информация.
Виждам как се доближава до гишето, облечен в синьото яке, което му подарих за рождения ден. Попада сред чуждата реч, детския плач, коледните гирлянди, окачени по стените, и таблата с цветни диплянки. Виждам как се обърква, той, дето е толкова спокоен и уравновесен. Виждам как с всяка крачка губи кураж и се свива като някой старец при първия удар, който животът му нанася. Обръща се към мен и ми се усмихва отдалече. И аз му се усмихвам, но сърцето ми се къса.
Спомням си как се прибра преди шест месеца. Бях облякла пуловера му от дипломирането, онзи, от който стърчат конци. Беше с него в деня, когато ми предложи да живеем заедно. Това беше късметлийският му пуловер за специални поводи. Зад гърба си стисках листа с изследването на бета-хормона, свит на руло и завързан с панделка. Смехът ми беше нервен, неговият — изненадан. Спомням си радостния му вик, когато ме вдигна на ръце: „Луд съм по теб. Луд съм по него или нея… Луд съм по нас!“
После пред очите ми се редуват съдбоносните фотограми от етапите на бременността. Как се карахме заради хормоналния ми дисбаланс; как ми държеше косата, докато повръщах, превита на две в банята, опряна на дъската на тоалетната чиния; всички онези моменти, когато говорехме на Лоренцо. Реакциите на другите при новината, че чакаме дете: кривата усмивка на Матилде, която изразяваше недоволството ѝ и сякаш ми заявяваше „Този път ти победи и ще трябва да те приема“; ентусиазма на Паоло, най-добрия приятел на Пиетро, и шумния възторг на жена му, Джорджия, която също беше бременна с второто си дете; тъгата в радостта на Иван и Нери, най-близките ми приятели. Иван се пошегува с факта, че ако двамата с Нери искат да се оженят или да осиновят дете, трябва да отидат в Испания или Англия. Скоро и те ще научат. Че в крайна сметка и на нас ни се наложи да дойдем в Англия, но по съвсем друг повод. Следващият ми кадър от веригата спомени е от деня, когато с Пиетро правихме любов за последен път. Беше на пода в стаята на Лоренцо, която тогава представляваше работна площадка, недостроено гнездо. Постлахме стари шумолящи вестници и престилката ми, омазана с боя. Той не проникна дълбоко в мен, защото беше предпазлив, но в мрака на празната стая, пълна с толкова много очаквания, очите му потънаха в моите, сякаш го правехме за първи път.
Тогава плаках. Плача и сега, в шумната претъпкана чакалня.
Пиетро ме гледа, но не може да прочете по устните ми какво казвам от това разстояние. Не може да разбере, че му искам прошка.
Година XVI, брой 734 от 22 декември
Скъпа Луче,
Пиша ти от една звезда, защото там се озовах в нощта, в която с А. правихме любов за първи път. Спомням си как си помислих: „Боже мой, значи ти съществуваш и човек може да те докосне“. На следващата сутрин се събудих сама в леглото. Той беше изчезнал. Със сигурност ще се върне, но после ще изчезне отново.
Нито съм първата, нито последната, влюбена в ненадежден, невъзможен и непредвидим мъж. Но той ме качи на звездата и сега не мога да сляза оттам. Много съм високо, за да се оставя да падна. И наоколо е много светло, затова не виждам добре.
Освен това звездите са многобройни, но прекалено далечни, за да ги разбере човек.
С уважение,