Ориенталските черти на доктор Уилсън му придават младежки вид, но той е светило в областта и сигурно е минал шейсетте. Косата му е гъста, прошарена и грижливо сресана. Кожата му е гладка и опъната, сякаш в източните части на планетата гените не се съобразяват особено с хода на времето.
Той внимателно изследва здравния ми картон. После дълго ме преглежда в кабинета си без прозорци в англосаксонската болница, видимо екипирана с най-модерната диагностична апаратура. Поне ако съдим по големината на екрана на ехографа и яснотата на детайлите, предавани в контрастна картина.
Въпреки азиатския си произход и обучението си в различни части на света, Уилсън, който е съчетал древното знание и модерната медицина, също не разполага с кристално кълбо, за да се прави на ясновидец. Той се придържа към онова, което вижда. Всичко е въпрос на милиметри. Така че развитието на събитията остава непредвидимо. Наблюдавам всяко негово колебание, почесването на брадичката, докато изучава образа на сина ми на монитора, сякаш попаднал някъде извън мен, а не скрит точно под сърцето ми. Той все още е под опънатата ми кожа и прозрачния гел, който позволява на сондата достъп до корема ми.
Докторът леко ме удря под пъпа и Лоренцо реагира, раздвижва се, рита, като дава възможност на сондата да го улови в по-прецизен кадър. Махнал е ръчичките от устата си и сега успявам ясно да различа лицето му. Изглежда толкова спокоен и безстрашен. Плува в амниотичната течност, полюлявана от дишането ми, и може би е убеден, че границите на света се свеждат до стените на матката ми. Те са меки, топли и солидни. Не е като мишле в клетка, той е просто едно бебе.
Сега си давам сметка колко глупава е била мисълта, че доктор Уилсън ще погледне данните от изследванията и ще опровергае мнението на всички останали лекари. Да долетим чак дотук, за да научим облекчени и възмутени, че става въпрос за банален случай на забавяне растежа на плода или нещо подобно. Нещо, което е поправимо. Но дори и вездесъщият Уилсън не може да постави диагноза. Профилът на торакса на Лоренцо го кара да се задълбочи в търсене на проблема. И той свиква в кабинета си други трима свои колеги светила на консилиум.
Те влизат един след друг. Първо идват двама мъже — единият е нисък и набит, другият кльощав. След тях пристига негърка на около четирийсет години. Всички носят бели престилки. Не губят време в любезности, нареждат се в полукръг пред монитора. Анализират образа, сочат с пръст някои области, разговарят. И те се спират на същите части от костната система, които преди това озадачиха Уилсън. Това са микроскопични детайли, които ми изглеждат съвсем нормални. Костите на Лоренцо. Къси и тънки скелетни костици, каквито има всяко новородено, но точно в тази разлика от няколко милиметра се крие неговата — и нашата — съдба.
След подробното обсъждане с колегите накрая доктор Уилсън взема думата. Той говори с подчертан британски акцент, гълта гласните и не разбирам какво казва. Говоря английски от доста време, но в момента съм глухоняма. Уилсън и колегите му ми приличат на чудати и изкривени фигури, които са непонятни за мен, също като фантастичните герои на Луис Карол — Чеширския котарак, Белия заек, Гъсеницата, Царицата на сърцата. А аз съм Алиса в страната на ужасите.
Монотонният глас на медицинското светило ме кара да настръхна. Както и безизразните и студени очи на колегите му.
— Скъпа? — вика ме Пиетро. Той е разбрал, че всеки момент ще припадна. — Разбра ли какво каза докторът?
Клатя глава отрицателно.
Пиетро се обръща към Уилсън:
— Is it letal?
— Could be.5
Отново това „възможно е“ и липсата на сигурност. Имаме нужда от отговор, но никой не се осмелява да ни го даде. Може би съществува някакъв интервал на грешката и рискът от изказването на категорично мнение е прекалено голям.
Пиетро се смалява неузнаваемо пред доктора и сякаш е мобилизирал цялата си енергия. Чувам ги да говорят за дисплазия на скелета. Уилсън се съгласява, но поведението му е като на Гъсеницата: не изключва възможността Лоренцо да умре от задушаване по време на раждането, нито смята, че ще доживее юношеска възраст. Единственият несъмнен и твърдо установен факт е, че тораксът му притиска сърцето и белите дробове и дори състоянието му да не се влоши, съществуването му ще бъде мъчително. Пиетро ми превежда, повтаря на няколко пъти думата болка на английски, докато накрая не задава въпроса си директно, както му е присъщо в решителни моменти. Иска да знае дали има изход от ситуацията. Дали имаме време да прекъснем бременността и да спестим на Лоренцо каквото и да било страдание. Уилсън разменя погледи с колегите си и стигат до единодушно решение. Предупреждават ни, че операцията ще бъде много скъпа. Пиетро клати глава и заявява, че това няма значение, може да си позволи да похарчи огромна сума. Докторите, изглежда, се колебаят. След два дни е Коледа и ни съветват да действаме незабавно, раждането да се предизвика преди празниците. Пиетро се обръща към мен.