Може би трябваше да ги оставя да се удавят заедно.
Понякога сутрин се събуждам с чувството, че той е още в мен. Изпаднала във временно безпаметно състояние, слагам ръка върху корема и го търся. Обаче на мястото на издутия корем напипвам само празна ограбена торба. Коремът ми се е стопил. Кожата му прилича на цирков купол, който след края на турнето бива свален и прибран.
Лоренцо вече го няма. И никога няма да живее в тази къща, а стаята му кой знае докога ще стои празна. Помолих Пиетро да не мести нищо в нея, да остави всичко така, както сме го подредили. Всяка сутрин ставам от леглото и уверявам разсъдъка си, че всичко е наред, налага се да му обяснявам, че трябва да свикне да живее с мисълта за това отсъствие.
Днес е последният ден на годината. Пиетро гледа телевизия в хола. По новините се редуват репортажи от подготовката за празника, оживила къщите и ресторантите в цяла Италия, както и от тържественото посрещане на новата година, която вече е настъпила от другата страна на земното кълбо. Тези празнични дни ни дават известна почивка. Всички са прекалено заети, за да се тревожат за нас.
Можем да се преструваме, че сме нормални.
Обаче от време на време Пиетро ме поглежда от дивана и ме вижда такава, каквато съм. Аз съм като къща, в която откараните от бившите обитатели мебели са оставили светли правоъгълници по стените, контактите са изгубили предназначението си, както и пироните за картини по стените или закачалката в коридора. Когато Пиетро ме поглежда, той вижда точно това: една изоставена къща. Необитаемо място.
Влизам в банята. Оставям долнището на пижамата ми да се изхлузи върху гумената постелка и си свалям тениската.
Стоя пред огледалото. Това е моето тяло, мисля си. Доскоро беше обитаемо. Беше отворено, после отново се затвори. Беше бомбардирано от хормони, заливано от лекарства, нападано от целулит. Сега е подпухнало също като стена, подгизнала заради спукана тръба. Тялото ми е ненужно, то е останало без форма и без цел. То е отворена рана, която според лекарите още дълго ще кърви. То вече не е тялото на майка, но не е и на момиче. Гърдите ми са поне с два размера по-големи и ареолите са потъмнели и са станали със сантиметър по-широки, но преди да ме изпишат от лондонската болница, ме накараха да поема хормони, които да спрат образуването на мляко, така че това не е преливащата гръд на жена, която трябва да храни новия живот. Лицето ми е подуто и изтощено. Над горната ми устна се е появило тъмно петно — мелазма. Отдалеч изглежда, сякаш са ми пораснали мустаци. Кожата ми не сияе, както допреди няколко дни. На излизане Лоренцо е изгасил всички светлини. Само дето е забравил да затвори вратата. Но оттук вече няма какво да бъде изнесено.
Прекарах последните години от живота си в непрекъснато следене на овулацията и менструалния си цикъл, като го отбелязвах на един календар, окачен в банята. На тазгодишния календар от началото на юли съм отбелязвала развитието на ембриона седмица по седмица, за да дам израз на онова, което носех под сърцето си. В повечето случаи има кръстчета — символи, които само аз мога да разчета: гаденето, промяната на тялото ми, растежа на Лоренцо, преминаването от ембрионален стадий към фетус, формиране и развитие на органи, кости, стави. Спомням си, че отбелязвах всички неща, които смятах за значими: деня, в който щеше да развие вкусовите си рецептори, или този, в който щеше да започне да чува звуци и да разпознава гласа ми. В книгата за бременни беше написано, че през двайсет и шестата седмица щеше да отвори очи, за да види корема ми отвътре като една червена пулсираща планета — неговия дом за следващите два месеца.
Сега календарът е на последната страница. На акварела е изобразено езеро, а хвойната наоколо е посипана със сняг.
Клетките на последните дни от месеца са празни, но нямат нужда от описание. Те остават кристално ясни в съзнанието ми, като онези стихове или песни, които човек научава в детството. Като стихотворенията, които баба ми повтаря на висок глас, когато изпадне в делириум. Сякаш в паметта ѝ няма място за друго, освен за първите няколко години от живота ѝ.
Нямам желание да разлистя календара, нито да го махна. Поне на тази стена времето ще си остане спряло на декември.