През прозореца се подава късче небе, оцветено от уличните лампи и сградите. Градът приветства новата година с изумителни ръкопляскания. Целия следобед гърмят бомбички, които и сега продължават да избухват в отдалечените квартали. Легнахме си още в осем, вечеряхме супа и малко сирене, но никой от двама ни не спи. Залповете от фойерверките ни известяват, че е станало полунощ, но ние нямаме смелост дори да си пожелаем нещо. Тази година не броим минутите, само разменяме по някой есемес. Семейството и приятелите знаят. И техните мисли стигат до нас в тази нощ на веселие.
Това отсъствие ще ме погуби. Сега разбирам Бенджамин, хамстера. Пред очите ми отново изниква картината как изяжда малките си едно след друго. Сега знам защо го направи. Защото искаше още да са вътре в него.
Зад прозореца се пръскат звезди и падат цветни искри.
— Трябва да бъдем силни — казва Пиетро, — да гледаме напред.
Гласът му е толкова далечен. Това е гласът на мъжа, когото обичам, бащата на сина ми. Той е тук, зад мен, но сякаш ми говори от другата стая. Сякаш ни делят железобетонна стена и врата, която не се отваря. Така си го представям всеки път, когато търси начин да стигне до мен. Той гневно рита вратата, крещи срещу стената, опитва се да я бутне с рамо. Опитва всячески, но не се получава. Аз съм като непристъпна стая в празна къща. Къщата е обрана с взлом. Безполезно е да настоява, вратата не се отваря.
Приятелите ни се държат настрана. Болка, подобна на нашата, поразява, сварва хората неподготвени. Малцина знаят как се развиха нещата. Пиетро се обади само на най-близките. Но новината е достигнала доста хора и не се знае как междувременно се е изопачила. Как се е променила.
Подозирам, че приятелите ни с деца се чувстват още по-неловко отпреди, когато смятаха, че не можем да имаме свое. Измислям си извинения, за да не се срещам с тях. Къщите им са чужди за мен. Те са ми обявили война. Миришат на прани дрешки, кашички и мръсни пелени. Бомбардират ме с плач, писъци, капризи. Защитава ги войска от влакчета и плюшени играчки. Търпя поражение.
Джорджа и Паоло ще станат родители след по-малко от месец. Когато видя детето на Джорджа, ще си помисля, че моят син би бил на същата възраст. И всеки път, когато го погледна, ще си спомням как двете с майка му бяхме бременни по едно и също време. Ще си спомням радостта в очите на Джорджа и моята непоносимост, гаденето ми като прелюдия на невъзможността да стана майка.
Обаче съществуват и Иван и Нери, които ми се обаждат и разговарят с мен по същия начин, както и преди. Питат дали имаме нужда от компания, дали искаме да се срещнем и да побъбрим. Когато желанието ми да се срещам с хора се върне, те ще бъдат първи в списъка.
Свекърва ми е промила мозъка на Пиетро и го е инструктирала. Според нея няма нужда да навлизаме в подробности, трябва само да казваме, че Лоренцо не се е справил и сме го изгубили. И Пиетро повтаря тези думи всеки път, когато срещнем някой познат. Казва, че сме го изгубили. Сякаш е връзка ключове или игра на карти. Случва се портиерът на блока или жената от химическото да ни запитат „Кога се роди?“ И Пиетро отговаря като по учебник „За съжаление, го изгубихме“. Сякаш ги залива с ледена вода. Виждаш ги как се вцепеняват. Нещастието обикновено предизвиква такъв ефект: човек загубва ума и дума или пък започва да ръси клишета.
Но нещастие като нашето е много специално, то е обречено да остане неразбрано. Някои ни казват „Много съжалявам, но такива неща се случват“. Други ни утешават „Още сте млади, трябва веднага да си направите друго“. Така Лоренцо, изгубеното дете, онова, което не се е справило, изведнъж става заменимо. То е като метеор, пресякъл небето, без да нанесе щети.
Аз не видях лицето му. Оставих го да излезе от онази болнична стая, без нито един мускул в тялото ми да трепне. Пиетро го погали, стисна ръчичката му в пръстите си. Не ми каза как е изглеждал, какво е изпитал, не му позволих. Но е спокоен и дори иска да се върне в Лондон за погребението, да донесе праха му в Италия и да го сложи в урна в семейния гроб.
— Луче, трябва да опитаме отново. Трябва да го направим колкото се може по-скоро.
Питам се откъде намира сили да го изрече. Иска ми се да му споделя как ме болят костите, макар да знам, че това не е нищо в сравнение с болката, която сигурно щеше да изпитва синът ни. Нали затова го направихме? Защото искахме да му спестим мъчителния живот.