Да знаеш, Пиетро, той не си е тръгнал. Още е тук. Това не беше метеор, пресичащ небето, без да причинява щети. Той разруши всичко. Изравни със земята целия свят. Хубаво е, че се държиш. Но аз не мога. Не мога да си помисля да го заменя, сякаш става дума за стари обувки или кола, навъртяла хиляди километри. Не издържам повече да не правя нищо.
През нощта се събуждам внезапно. Чувам плач. Идва от неговата стая. Сърцето ми се разтуптява, сядам в леглото и избутвам одеялото. Пиетро ме моли да се успокоя. Не му споделям какво се случва с мен. Макар че не погледнах в онази кошница, аз го виждам всяка нощ, както и всеки път, когато минавам покрай вратата на детската стая. Виждам го в синята люлка, която още стои неразопакована, как ме вика: „Мамо, защо ме остави сам?“ И плаче, непрекъснато плаче и не мога да го накарам да престане. Вцепенявам се при този сърцераздирателен вик. А когато се съвзема, се чувствам още по-зле. Защото не ми остава нищо, дори плачът му.
Не трябва да сме в леглото. Би трябвало да ставаме на смени през три часа, за да го храним. Би следвало да имаме сини кръгове от умора под очите и да се караме от напрежение, но без да се сърдим. Не би трябвало да седим изолирани като в пещера, жертви на оглушителната тишина, от която никой не може да ни избави. Сякаш е грешно дори да го споменем, сякаш всеки разговор за него е неуместен. Светът смята, че е справедливо да игнорира съществуването му, да заличи случилото се. Бих искала и аз да мога, но не успявам. Пиетро, повярвай ми, опитвам се. Но това, че го оставих да си тръгне, без дори да имам смелостта да го погледна в лицето, може би е най-голямата ми грешка.
Пиетро се обади в детския магазин, откъдето бяхме купили люлката и шкафчето за повиване, и попита дали може да ги върнем, тъй като седят опаковани, както и дали биха ни дали отстъпка за следваща покупка. Аз се противопоставям. Той изглежда ядосан, казва ми да проявя здрав разум. Не е съгласен стаята на Лоренцо да се превръща в мавзолей. Иска да махнем всички купени дрешки, както и подарените, да ги сложим в торби и да ги занесем в църквата. Но да се освободя от неговите вещи е все едно окончателно да се освободя от него, а точно това Пиетро не може да разбере. Знам, че така е прието и че е част от ритуала, когато някой почине, нещо като морален дълг. Спомням си как майка разпределяше дрехите на баща ми на купчини, за да ги дари за благотворителност, като отделяше „по-хубавите“ за зет си. Бях малка и гледах пуловерите на татко, като се опитвах да възстановя в паметта си последния път, когато ги е носил и им е придавал форма с тялото си. Детайли, които го съживяваха за малко. Сега гледам ританките на сина си, подредени, както са с етикетите, по рафтовете на гардероба, миришещ на пресен лак, и нямам спомени, които биха могли дори за момент да представят неговия живот, нямат мазни петна или лекета от кашичка по бродерията. По стените на стаята му мога единствено да прожектирам фантазиите и илюзиите си, които ми правеха компания през последните седем месеца. Това е всичко, което ми остана, и не съм готова да се разделя с него.
На Пиетро му е писнало, моята инертност го отчайва. Той не може да ме познае в облика на ларва, неспособна да се вземе в ръце и да се отдаде отново на съвместен живот. Накрая постигаме споразумение някой от магазина да изнесе нещата, които не са разопаковани. Всичко останало ще си остане в гардероба. Стаята няма да се пипа. Ще бъде с тапетите на мечета и сини ивици, заемащи три четвърти от стената. Вратата ще остане затворена за неопределен срок. Пиетро бе принуден да приеме условията ми. Сигурно обмисля възможността да си направим друго дете. Аз не мисля за нищо.
Във всяко дете инвалид, което срещам, виждам Лоренцо.
Съчувствам на търпението и болката на родителите, хванали го за ръка, и свеждам поглед, обзета от смътното чувство на срам, че по някакъв начин съм избегнала подобна съдба. Аз трябваше да бъда на тяхното място, а не тук, в задънената улица.
Някои хора казват „Можеше да стане много по-лошо“. Разбирам какво намекват. Намекват за Пиетро и мен, хванали Лоренцо за ръка, откъснати от света и водещи ежедневна битка с обществото. И въпреки това все още не успявам да си представя, че това е най-лошото, което би могло да ни се случи. Една част от мен продължава да се измъчва от множество ако и но.
Открих нова документална поредица със заглавие Му shocking story16. Шокиращи истории на хора, живеещи в крайно неприятни условия поради рядко заболяване или инвалидност. Преди не им обръщах внимание, а днес ми се струва, че навсякъде забелязвам страдалци. При всички случаи участието им в подобни телевизионни предавания ме кара да предположа, че те имат отчайваща нужда да бъдат забелязвани. Показват ни съществуването им на границите на възможното, но сякаш са в музейна витрина и животът им е изложен на критичния поглед на чужди хора. Всяка разказана история за нечия тежка участ ме тревожи и в същото време ме утешава. Как бих могла да пожелая за сина си живот под прожекторите на телевизионно предаване?