Имаше едно момиче, засегнато от рядка форма на синдрома на джуджето, което беше позволило на телевизионните камери да проследят дните ѝ на родилка. Хромозомната аномалия ѝ налагаше доста ограничения, тя бе прикована към инвалидна количка и имаше много здравословни проблеми. Но това не ѝ беше попречило да си намери мъж, висок метър и деветдесет, готов да я обича и да я дари с дете. Вероятността детето да се роди със същото заболяване беше петдесет на петдесет, но тя беше решила да предизвика съдбата. Искаше да има деца. Казваше, че единственото ѝ желание е да бъде майка като всички останали. Но мъжът ѝ я носеше на ръце, както би носил момиченце. А сега в семейството им имаше и новородено. Едно невероятно малко момиченце, което в същото време бе прекалено голямо, защото майката не можеше да се грижи за него, без да рискува да го изпусне. Над главите им висеше огромна въпросителна: какво ли ще е бъдещето на това новородено? Дали ще има същото желание за живот като майка си? „Най-малката майка в света“, както наричаха жената, се смееше пред камерите и се пързаляше по пода в опити да хвърли топка за боулинг в коридора. След поредния неуспешен опит тя не се предаде, а с нечовешко усилие най-накрая успя да събори няколко кегли. Бях впечатлена от енергията, с която заявяваше, че е като всички останали, както и от думите ѝ, че предпочита да не се среща с други хора джуджета, защото това я карало да се чувства неудобно. Мисля си, макар че никога няма да го изрека на глас, че изборът на тази жена е плод на чист егоизъм. Може би я подлагам на дискриминация, но когато става дума за инвалиди, съм склонна да им приписвам смекчаващи вината обстоятелства, защото те имат живот, сходен на този на праведниците. Но може и да греша. Точно тук е тънката граница между етиката и природата, в действията по инстинкт, останали ни от предците.
Пиетро се дразни, когато гледам такива предавания. Обвинява ме в мазохизъм, казва, че не вярвам в живота.
— Луче, това не е истинският живот. Това е само едно изключение — казва.
— Значи и ние сме изключение — отговарям аз. — Едно шокиращо изключение.
Докъде стигнахме? Превърнали сме се в затворници в тази голяма празна къща, на която сякаш някой ураган току-що е изтръгнал покрива. Приятелите, роднините, познатите и случайните минувачи оглеждат руините и съчувствието в погледите им изгаря и двама ни. Обезобразява ни. Вече не сме себе си, сега сме двойка в криза.
Или само аз съм в криза, защото не съм способна да се откъсна от мъката си. Пиетро я изживя по свой начин и си проправи път сред останките. Всяка сутрин пие кафе и си стяга възела на вратовръзката. Върна се на работа още на 7 януари, дори отново се занимава с фотография. Носи тежестта от загубата на Лоренцо на плещите си, движен от чувство за дълг и уважение, както би направил с тялото на някой загинал край него войник. Когато сутрин излиза с куфарчето си, ми прилича на един от героите в края на дълъг приключенски филм, минал през изпитания, но останал непоколебим, сигурен, че е изпълнил дълга си, загърбвайки двучасовата касапница и преследвания. В тези моменти му завиждам, защото е останал незасегнат от бедствието, но не проумявам как е възможно.
Аз се залавям за предметите: чистя мебелите, разтребвам масата, оправям чаршафите. Минавам с парцала пода на кухнята, изстисквам го жестоко и го хвърлям ядно на земята. Бих могла да зарежа всичко и да извикам домашната помощница, но трябва да се занимавам с нещо. Това е начин да заглуша мислите, да ги накарам да млъкнат.
Ако работех на трудов договор, дори нямаше да мога да си взема отпуск по майчинство. Сигурно щяха да ми позволят някой и друг ден болнични, защото тялото ми е уморено, наскоро е родило и костите му още се наместват. Хормоналните жлези постоянно секретират и се чувствам така, сякаш скоростното влакче ме подмята нагоре-надолу. На няколко пъти ми звъняха от редакцията. Би трябвало да се стегна и да продължа да им сътруднича, ако не искам да си загубя мястото и да превърна в пепел всичко, което градих с толкова труд. Но сега повече от всичко на света ми се струва непосилно да пиша. Гледам света през прозореца и виждам един забързан мравуняк, който не осъзнава, че всеки момент може да се появи градинарят и да вдигне всичко във въздуха.