Да пиша, да отговарям на писмата, които получавам, ми се струва лишено от смисъл. Гласът ми се наслагва върху хилядите други гласове и се получава непоносим тътен. Изведнъж се връщам назад, припомням си отново всички истории, които съм получила, и ми се струва, че никога досега не съм успяла да дам дори един смислен отговор на читателите си. Писала съм празни приказки.
Аз съм като абстрактна картина. Изисква се огромно усилие на въображението, за да ме разгадаят. Пиетро опитва. Майка ми сигурно също би искала да ѝ дам тази възможност.
Понякога първото, което правя веднага щом се събудя, е да отида до кварталната книжарница с надеждата, че ще открия поне една книга, която разказва моята история. Или тази на човек, преминал през същия кръг на ада. Но не намирам нищо. Както изглежда, абортът по медицински причини е една от малкото теми, останали табу.
Вкъщи включвам компютъра и отварям търсачката. Пиша в горното поле думите „аборт“ и „терапевтичен“ и пред мен се разкрива цял нов свят. Неподозиран свят от блогове, форуми, сайтове с подробна информация, молби за помощ и послания, изпълнени с надежда.
Веднага ми се набива на очи едно интервю с лекар, парадиращ с принципността си, който възразява срещу термина „терапевтичен“ и го смята за неточен, щом се отнася до аборт, целящ да прекъсне развитието на плод, засегнат от хромозомна аномалия. Смята за редно нещата да се назовават с истинските им имена. Уточнява, че „става въпрос за детеубийство“. И обяснява, че е по-добре родителите да се учат да възприемат увреденото дете като индивид, преди да прибягнат до краен избор. Питам се какво ли е семейното положение на този мъж. Питам се дали някога е имал вземане-даване с инвалид или с каквато и да било форма на скелетна дисплазия и дали познава дори най-баналната болка от счупване на кост. Тя е нищожна в сравнение с болката в гръдната кост, която бавно се свива около сърцето и дробовете ти, докато не те задуши.
Ето че още веднъж интернет ми се притичва на помощ. Той успява да разкъса порочния обръч от тишина, затегнат около мен, и да ми покаже, че все някъде съществувам. Не като човек извън закона, който е извършил кощунствено и непростимо детеубийство, а като осакатена майка, страдаща жена, плащаща скъпо за избора си. Попадам на форум, виртуално пространство, събрало свидетелствата на жени, които са правили аборт и споделят опита си.
Разделът, който ме интересува от форума, е типично женски, посветен е на прекъсване на бременността и на жени, които са се подложили на кюртаж, било то доброволен или като последица от спонтанен аборт. Жените, които пишат там, подобно на мен, са били изправени пред дилемата дали да родят дете, засегнато от хромозомна аномалия. Чета някои от постовете и ми се струва, че в основата им е залегнало усещането за загуба и поражение, породено от болка, която невинаги намира израз.
Повечето от участничките пишат от профил с измислено име и някаква картинка като аватар. Но има и такива, които застават в мрежата с лицето си и публикуват снимки от преживяното. Много от псевдонимите са повлияни от горчивия опит, като Отчаяна, Сама или Тъжна майка; други са взети от анимационни филмчета и детски приказки. Има Сейлър Мун17, която пише стихове за майчинството, както и една Сирена, празнуваща рождените дни на изгубеното си дете. Зад малките снимки в уебстраницата, зад всички тези фантастични имена се крият жени, които се опитват да излязат от сянката, от изолатора, в който са напъхани, за да намерят утехата, отказана им от обществото. Глътка въздух и подкрепа, каквато не биха могли да получат другаде.
Историите са различни, но все пак си приличат. Мари78 е узнала, че детето, което чака, е с мозъчни увреждания, но не е имала смелостта да прекъсне бременността. Била е сама, без съпруг, и по съвет на роднините си е отишла да го роди във Франция. Знаела е, че там има клиника, в която ще се погрижат за сина ѝ. Смятала да го остави анонимно, както правят с децата, които отиват в дом за сираци. Единствената разлика била, че нейното дете никога нямало да бъде предложено за осиновяване заради заболяването си. Но клиниката била в състояние да го обгрижва по най-добрия начин и това изглеждало най-подходящото и безболезнено решение. Мари78 смятала, че е достатъчно силна да го направи. Но след като прекарала няколко месеца раздирана от чувство на вина, тя, въпреки мнението на родителите си и финансовите затруднения, решила да се върне във Франция, за да си го прибере. Обаче не предвидила, че срокът за размисъл и отказ от решението е изтекъл. Сега се бори с френската бюрокрация, за да си върне сина.
17
„Прекрасната жена-воин Сейлър Мун“ е название на японски комикс от 1993 г., нарисуван от Наоко Такеучи. — Б.пр.