Влюбихме се мигновено, но това въобще не ни изненада. Бяхме две крайности, които се докосват. Пиетро е със силна воля, много прагматичен и въпреки външния си вид е честен по един направо детски начин, освен това е романтик и идеалист. Като си мисля за него, прилагателните се навързват в логична и изчерпателна последователност. Обаче, когато се налага да говоря за себе си, несъответствието лъсва пред очите ми. Не мога да се разпозная в нито едно определение. Усещам се нестабилна, винаги на ръба да се разлея, като буйна река, разпадаща се на хиляди поточета. Възприемах другите като природни бедствия: те предизвикваха раздвижване на пластовете, малки земни трусове, водовъртежи, способни да ме засмучат. Пиетро беше първият, който промени това. Построи бентове и даде посока на движението ми. Той ме накара да се почувствам твърда: даде ми граници, в които придобих форма.
Няколко минути по-късно се обърнах, като вдигнах крака и ги опрях в таблата на леглото, за да улесня „пътя на живота“, както бях прочела в някакъв интернет форум. Пиетро ме гледаше от неговата страна на спалнята като човек, зашеметен от съня. Обърнах се към него с дежурната лицемерна усмивка, но той не ми отвърна със същото. Смутен, само въздъхна, после стана и отиде в банята.
Бях прекалено заета, за да се тревожа. Съзнателно подтиквах яйцеклетките си да бъдат любезни и гостоприемни. Така поощрявах живота.
Чух как в банята потече вода от душа. Представих си как тялото на Пиетро се разтваря като ефервесцентна таблетка под водната струя и изтича заедно с пяната през сифона на канала. Изведнъж се почувствах уязвима. Нещо бе успяло да премине през черупката и се забиваше в плътта.
Заклех се пред себе си, че го правя за последен път и от следващия ден ще заживеем нормално.
И точно в онзи момент — сега вече знам със сигурност — заченах сина ни.
Малко съм си говорила с Бог. Признавам, че винаги съм искала нещо. Но независимо дали се обръщам към него за обяснение или за милост, никога не знам какви думи да използвам, нито в какъв образ да си го представя. Всеки път накрая се чувствам леко глупаво, като някоя, дето си говори сама. В деня, когато отидох да си взема изследванията за нивото на бета-хормона ЧХГ2, му говорих дълго и си спомням, че му казах следното: „Е, добре, ако и този път ми кажат, че не съм бременна, се заклевам да не се обвинявам и да запазя спокойствие. Бих могла да убедя Пиетро да направи необходимото, за да си осиновим дете. Това ли искаш? Или да приема насериозно идеята, че науката, а не животът избира вместо мен? Нали знаеш, че винаги съм имала особено мнение по този въпрос. Но вече се уморих да слушам как Пиетро ми повтаря, че може да ме заведе в чужбина за инвитро, само и само да не ме гледа тъй отчаяна. Вярно, че искам дете. Наречи го инстинкт, ако щеш. Ти си го измислил. Искам да обичам някого и докато го гледам, да си мисля: ето, аз го създадох. Искам да се почувствам поне малко като Теб“.
В онзи ден сестрата от рецепцията, жена на средна възраст с чуплива, боядисана в червеникаво коса, разсеяно ми подаде листа с изследването. Нямах сили да отправя нова молитва към Бог, затова побързах да прочета какво е количеството на хормона в кръвта ми. И тъй като не бях наясно със стойностите, изнесени в дясната колона, попитах:
— Тук е написано само 80, това какво означава?
— А според вас? — отговори ми жената, както си премяташе дъвката в устата.
Дълго се разхождах из алеите в парка на болницата, сред лекари в сини престилки, болни по халати и техните уморени роднини. Стигнах до една цветна леха, помня, че исках да си сваля обувките и да почувствам влажните заострени връхчета на тревичките под краката си. Усещах се толкова лека, като цветчетата на акантуса, поклащащи се край бордюра, сякаш бях увиснала в безтегловност между тъмните лъскави листа. Стигнах до портала, преброих рекламните билбордове и паркираните до тротоара коли. Бях изправена пред един нормален следобед, но светът ми изглеждаше съвсем различен.
После с усмивка на уста стигнах до паркинга, качих се в колата и завъртях ключа.
Включих се в неспирния поток коли, а дневната светлина се отдръпваше, отстъпваше пред светлините на фаровете, на уличното осветление и на витрините на магазините, които затваряха един след друг. Все по-редки ставаха и магазините, и зелените площи край пътя. Отивах в един квартал, който доста се отличаваше от онзи, в който живеех. Изобщо не приличаше на луксозния ни комплекс, а представляваше някакво случайно струпване на бетонни сгради, целите издраскани с обидни думи и любовни признания. Евтини народни жилища със сиви балкони, отрупани с пране и сателитни чинии. Но това не беше просто квартал за мен: беше спомен, отворена рана. Празнина в душата ми. Тук живее баба.
2
Човешкият хорионгонадотропен хормон —