Стигаме до белия пясък на плажа, където между две палми е закачен хамак. Краката ме болят. Качвам се върху това въжено легло и се люлея.
Пиетро и тайландката си разменят усмивки.
— Уморена е — обяснява той на английски. — Пътуването беше дълго.
Вече не чувам гласовете им, само виждам късчета небе между кокосовите орехи. Усещам как костите ми скърцат. Спи ми се, сякаш са ме събудили в четири през нощта, а може би в Италия вече е тъмна нощ, не знам, загубих представа за времето. Люлея се, а нежният бриз ми роши косата.
Събуждам се внезапно. Надвесвам се през хамака и повръщам. Направо пред гостите на хотела, които се пекат на слънце. Едно русо момиченце ме сочи с пръст и се смее. Виждам как нечии боси крака се приближават към мен. Вдигам очи. Пиетро е с бански, вече е хванал тен и кожата му блести от слънцезащитния крем. Целува ме по челото.
— Как да ти помогна? — ме пита и ми подава хартиена кърпичка.
— Болят ме костите, сякаш съм някоя баба на 90 — казвам и си избърсвам устата, като преглъщам част от повръщаното.
— Четох в програмата, че тези дни на семинара ще участва един немски остеопат, световнопризнат професионалист.
Не мога да сдържа ироничната си усмивка. Той не ѝ обръща внимание.
— Иди си вземи душ, така ще се посъвземеш — съветва ме. — Сигурно е от студеното пиле в самолета, преди половин час и на мен ми се гадеше. По-късно ще отида да направя няколко снимки. Не бива да спим, защото няма да успеем да се нагодим към тази часова зона.
Той е невероятно красив. Красотата му е разтърсваща. Тялото му е гъвкаво и мускулесто. Лицето му е отпочинало, гладко като крайречен камък, а аз приличам на стрък трева, който е прегазен няколко пъти и вече няма сили да се изправи. Пиетро обаче е като момче във ваканция. Мразя го, заради това че е толкова хубав, здрав. Невредим.
Доктор Винклер, остеопатът, ще остане в хотела само четири дни.
В спа центъра ми предлагат горещ чай с джинджифил. Пия го на малки глътки, седнала в ракитово кресло с формата на гигантска мида. Плъзгам подметките на чехлите по пода и усещам болка в ханша. Костите ми са като дървени, ставите ми скърцат. Терасата на спа центъра е надвесена над джунгла от дървета и палми, която скрива покривите на бунгалата от преплетени клони, и свършва чак на плажа.
Винклер се появява, облечен в пурпурно сари. Брадата му е сива и разрошена, рамките на очилата му са червени. Изглежда любопитно и леко смахнато, като изскочил от книга в стил „Ню ейдж“. Говори английски доста твърдо и неуверено, но когато разбира, че съм италианка, ми разказва как е учил в Болоня и твърдият му немски акцент добива нотките на диалекта, типичен за областта Емилия-Романя.
От хотела са му осигурили кабинет за прегледи — едно малко бунгало сред растенията. Мястото е дзен, има дървено бюро, два сламени стола и малко легло в средата.
Веднага щом сядаме, ме кара да му разкажа за себе си.
Обяснявам му, че ме боли навсякъде, че се чувствам слаба. Той държи в ръка бележник и химикалка, но не записва нищо.
— Откога сте така?
— От двайсет дни.
— И какво се е случило преди двайсет дни?
Понеже ме пита, ми се струва абсурдно да не му кажа. Как бих могла и да си помисля, че ще го избегна? От друга страна, той е лекар, а изглежда, тъкмо раждането е причина за всичките ми неразположения.
— Родих.
Казвам го без въодушевление. Той обаче се усмихва. Сините му очи ме изследват в дълбочина. Сигурно е на около шейсет, прилича ми на Дядо Коледа. Индуистката версия на Дядо Коледа.
— Чудесно — възкликва. — Момче или момиче?