— Спомняш ли си оня път във ваната? — пита ме с намек и се завърта настрани. — По време на първото ни пътуване заедно.
Да, спомням си го. Телата ни се търсеха цяла нощ, сякаш не можехме да се наситим. Кожата ни беше подгизнала от водата, възглавничките на пръстите ни бяха посинели, но не можехме да се откъснем един от друг.
Знам защо ми го казва сега. Първо ме попита в какво физическо състояние съм и сега си подготвя поле за осъществяване на атаката. Иска пак да ме люби, а Пиетро е като дете, свикнало да получава всичко на мига. Но самата мисъл да си разтворя краката и да го приема в себе си ме хвърля в паника. Оттам излезе Лоренцо. Не спирам да мисля за това.
Увивам се в чаршафа като пашкул. Превръщането ми в пеперуда дори не е започнало.
— Прекалено рано е — казвам и си кръстосвам краката. После му обръщам гръб.
Само девет сутринта е, а аз вече съм уморена.
Сервитьорката се приближава с дежурната усмивка на уста. За мен всичките си приличат, затова отначало я обърках с жената от рецепцията. Страхувах се, че ще ме атакува с предложения за разходка с лодка или покана за урок по пилатес. Но тази е с престилка и държи бележник, за да записва поръчките. За закуска си избирам бъркани яйца, чай и плодов фреш, но веднага щом се отдалечава, съжалявам за избора си. Вече е късно да я повикам обратно. Срам ме е да повиша глас, за да привлека вниманието ѝ. И без това имам чувството, че съм изложена на показ, а и както изглежда, тук е пълно със семейства с деца. Аз не съм на правилното място, приличам на стрък бурен сред хубава зелена английска ливада.
Пиетро се появява по пътечката. Той е по тениска и къси панталони, с айпода в ушите. Връща се от сутрешното си бягане. Смее се с една руса гостенка на хотела, с която сигурно се е запознал по пътя.
Понякога си мисля, че трябва да срещне друга жена. Без следи от рани, готова да му народи куп деца. Която не се страхува от генетични предразположености и подредба на хромозомите. Представих си го във ваната, залепен за русата туристка. Притиснали потни кожи и преплели езици. Само при мисълта за това ми призлява, но тайничко се надявам да се случи. Искам щастието да се върне в живота му, защото той го заслужава и много му приляга. Не е като мен. Когато залага, винаги печели, а аз се страхувам дори да заложа. Аз съм като сив облак, пресякъл ясното му небе. И му донесох само дъжд. Ако не ме обичаше, всичко щеше да е много по-просто.
Доволен е. Сяда до мен и ми разказва за кроса си извън хотела, по плажа, който приличал на картичка. Направил е снимки и ми ги показва на дисплея на професионалния си фотоапарат. После ми заявява, че иска да се гмурка. Има хиляди планове за деня, но веднага се сблъсква с моята резервираност.
— След страха, дето го брах на Санта Маринела, не мога да си представя отново да сложа водолазна бутилка.
— Грешиш — настоява той. — Когато човек падне от коня, трябва пак да се качи на седлото възможно най-бързо.
Мисля, че намеква и за всичко останало. За нас двамата, за секса, за възможността да имаме друго дете. Пие си кафето на спокойствие и се наслаждава на екзотичната гледка от терасата. Без никакво двусмислие. Проблемът е в моята глава.
— Ще отидем ли да се попечем на слънце?
— Не, още съм натъпкана с хормони, цялата ще стана на петна.
— Тогава какво ще правиш?
— Не знам — отговарям и се залавям с бърканите яйца, но нямам никакво желание да ям. Само ги разкъсвам с вилицата.
— Много си досадна — изстрелва Пиетро и изглежда, това е било на върха на езика му от доста време насам. — Не мога да гледам повече кривата ти физиономия.
— Не си длъжен да я гледаш — отговарям. — Отиди на разходка.
— И ти трябва да се раздвижиш. Луче, не си мъртва. Не сме умрели. Ние сме живи и сме тук. И трябва да правим нещо.
— Говори само за себе си. Не мисли за мен и не ме включвай в плановете си.
— Ти си моята приятелка, нормално е да те включвам в живота си — въздиша той. — Не си единствената, която страда. Само се опитвам да ти помогна.
— Защо не поканиш онази русата да се гмурка с теб?
Искам да го провокирам. Бих искала да намеря причина, за да му изкрещя в лицето, че съм права, че трябва да си намери друга жена и да ме остави на мира.
— Полудя ли?
— Много е симпатична, нали?
Изобщо не ми отговаря. Продължава да си пие кафето, макар че за пореден път успях да разваля доброто му настроение.
— Защо не отидеш при нея? — казвам по-високо и той започва да се оглежда неловко.
— Веднага престани.
— Не е нужно да се тревожиш, защото тук никой не говори тъпия ни език. Нашият език не струва нищо по света!