Усещам как кипя от гняв. Предполагам, че се дължи на хормоните. Не успявам да контролирам действията си. Все по-често в мен се надига някакъв разрушителен инстинкт, който ме хваща неподготвена. Ставам от масата и тръгвам по алеята. Вървя бързо. Пиетро ме следва, без да продума.
— Ще те разбера, ако си намериш друга, да знаеш. Дори ще се радвам за теб.
— Защо сама си причиняваш болка?
— Защото вече не чувствам болката.
Сега вече искам само да плача. Пиетро ме прегръща и казва, че би стоял така целия ден. Отпускам се. И аз бих искала да остана неподвижна в прегръдката му. Влагата в този утринен час е по-поносима. Дърветата папая и манго ни правят сянка, природата ни пази.
След малко той казва:
— Днес ще ходиш на рейки, нали?
— Да.
— Тази сутрин срещнах доктора… онзи Винклер — продължава. — Разказах му за ада, през който премина. Беше потресен.
Отдръпвам се рязко:
— Защо трябваше да му казваш?
Пиетро изглежда смутен:
— Как така защо? Нали е доктор.
— Какво като е доктор? — нападам го язвително. — Не разбирам защо трябва да разказваш за това на всички!
— Луче, не съм казал на никого…
— Казал си на него! Не можеш ли първо да поискаш мнението ми, когато нещо ме засяга пряко?
Пиетро ме гледа озадачено, по онзи начин, от който веднага ми става ясно, че никога няма да ме разбере. После казва едно от дразнещите неща, които повтаря в подобни случаи:
— Опитай се да запазиш спокойствие.
Странно е, че този път не добави „Трябва да гледаме напред“.
Но само се е забавил, ето че след малко чувам:
— Трябва да се опитаме да продължим напред.
— А, така ли? — подхвърлям иронично с писклив глас.
— Да, Луче, искам да продължа.
— Кажи ми тогава какво има пред нас? Какво толкова интересно виждаш пред себе си? — размахвам ръце и му показвам джунглата, която се издига като стена край пътеката.
— Виждам теб — отговаря ми Пиетро, като ме гледа право в очите.
Във форума жените по принцип често се оплакват от мъжете, от спътниците в живота, които не ги разбират. Пиетро отива да се гмурка, а аз се измъквам с извинението, че ще ходя на рейки, и си оставам в стаята. Не отивам при Винклер, влизам в интернет и започвам да чета мненията в блога.
Жена с псевдоним Сирена признава, че се чувства като извънземна, сякаш говори на друг език. Вече не разбира приятеля си. Той я ядосва и когато тя плаче, я имитира или я обвинява, че преувеличава. От месеци не спят заедно. Марика81 я успокоява, че тя е чакала цели шест месеца и в началото ѝ се е наложило даже „да се оставя да я насилват“. Боляло я е и не е могла да се къпе. Използвала е лубрикант, предписан от гинеколожката. Дори са ходили на консултация при психолог.
„Със или без помощта на психолог се иска време“ пише Лулуотчаяние. Освен това, след всички разходи по домакинството, „ни липсва само психолог, дето взема по сто евро на сеанс! Защото държавата не плаща за екстри… И таз добра!“ Ако ходи на психолог, родителите ѝ ще сметнат, че се е побъркала и се нуждае от клинично лечение.
Лулуотчаяние и Марика81 са се запознали извън форума и са се сприятелили. Лулуотчаяние уведомява виртуалните си приятелки, че в неделя ще сготви кускус за вечеря и би желала да ѝ отидат на гости. Няколко ѝ отговарят. Има и такива, които са готови да ѝ гостуват.
На следващия ден по алеята край хотела разпознавам пурпурното сари на доктор Винклер. Невъзможно е да сменя посоката, освен ако не се върна. Срещаме се по средата.
— Добър ден, Луче — поздравява ме вежливо.
— Добър ден.
— Вчера не дойдохте на рейки.
— Съжалявам — оправдавам се аз. — Бяхме заети през целия ден.
— Срещнах мъжа ви, той спомена ли ви?
Кимам.
— Разбирам смущението ви, но имате пълната ми подкрепа.
Сините му очи ровят в мен. Сякаш търсят нещо. По-скоро потвърждение, защото погледът му е на човек, който няма нужда от отговори. Благодаря му. После се опитвам да тръгна към плажа, но Винклер няма намерение да ме пуска:
— Онзи ден по време на сеанса усетих нечие присъствие.
След като е разбрал, че не съм ненормална майка, ще ми пробута мистика, за да ме утеши. Усещам, че с това само ще ме раздразни.
— Неслучайно сте дошли тъкмо тук, в Тайланд, в сърцето на будизма. Целта на нашите пътувания никога не е произволна, винаги има причина за заминаването.
— Пиетро избра да дойдем в Тайланд — обяснявам. — Аз дори не съм вярваща.