Вече усещам известно любопитство накъде ще тръгне разговорът.
— Не е необходимо някой да е вярващ, за да знае, че прераждането е в основата на будистката религия.
Съгласявам се с кимане, но този път правя и малък жест на нетърпение.
— Според вярванията на будистите — продължава Винклер — душата на зародиша след аборта също има право на реинкарнация. Но може да стане така, че да не се прероди веднага и да остане известно време около майката, в очакване да се върне на света чрез нова бременност.
Очаквах нещо подобно, но все пак успя да ме смути.
— Наистина трябва да вървя, Пиетро ме чака.
— Не исках да ви тревожа — добавя той, като ми прави място да мина. — Мислех, че е добре за вас да знаете, че Лоренцо… нали така беше името на детето? още не е оставил душата ви. Той още е с вас.
Лудост. Истинска лудост. Не си заслужава да стоя и да го слушам. Този път съм категорична:
— Трябва да вървя. Довиждане, доктор Винклер.
С бързи стъпки се отправям към плажа.
Единственото, в което съм наистина сигурна, щом мисля за сина си, е колко ми липсва неговата плът. Давам си сметка за това, когато виждам малки деца. Най-вече крачетата, закръглените пръстчета и бедра. Веднага се сещам за кривите крака на Лоренцо. Усещам остра болка в гърдите. Това няма нищо общо с душата. Става въпрос за чисто плътско желание да го прегърна.
В природата има животни, които, ако се случи да изгубят малкото си, открадват някое от същия вид и го отглеждат като свое. Правят го много от бозайниците, най-често шимпанзетата и въобще маймуните. Това е жестока проява на отчаяние. Случва се и при пингвините, които прекарват месеци наред без храна и светлина, за да пазят малкото си от полярния студ, и когато открият, че мътенето им е било неуспешно, използват всичката си сила и наглост, за да се сдобият с дете, което всъщност не е тяхно.
Бих искала да съм пингвин в момента, в който виждам как майка и баща слизат от автобуса с няколкомесечното си бебе. Те са добре облечени и пристигат с новите гости на хотела. Имат източни черти, може би са от Банкок. Настаняват ги на дивана срещу нас. Мъжът отива да говори с тайландката на рецепцията, а жената остава седнала. Новороденото е само на няколко месеца, не знам точно, нямам опит с определянето на възрастта от пръв поглед. То е закръглено, меко, главата му е покрита с тъмна косица. Дори не знам дали е момче или момиче. Облечено е в бяло памучно боди. Голите му ръчички и крачета са загорели, а ходилата му розовеят. То се е прикрепило здраво към твърдата малка гърда на момичето, което едва ли има двайсет и пет години. В един момент майката изважда гърдата от устата му, обръща го и му подава другата. То тревожно движи глава, ръце и крака, докато не я захапва и не започва отново да суче, отпускайки се блажено. Да бяхме пингвини, никой нямаше да се изненада, нито би посмял да се намеси, ако сега станех от дивана и изтръгнех малкото от ръцете ѝ. Толкова съм разгневена, че като нищо бих го направила. Мъжът ѝ, разбира се, би се опитал да я защити, но Пиетро е по-силен и би го проснал на земята с два удара.
После двамата бихме се оттеглили с поклащаща се походка, с разрошените си пера и с късите си непотребни крилца, пристъпващи тромаво на ципестите си лапи. И най-накрая ще бъдем трима, както е редно.
За съжаление не сме пингвини. Ние сме човешки същества и съдбата ни е по-сложна. Дават на новодошлите азиатци бунгалото до нашето. Пиетро пита жената на рецепцията дали можем да сменим стаята, но хотелът е пълен до вторник.
— А после разправят, че имало криза — мърмори той, докато вървим изнервени и умърлушени към ресторанта.
През нощта го чувам как плаче. Писъците му ме пробождат като хиляди тънки игли. Те се забиват в живата плът на пулсиращата ми матка. Пиетро също не може да заспи. Очите ни се срещат в сумрака на стаята, после се разделят безсилни. Докато не чуваме най-силния писък, най-пронизителния. Той ме удря право в гърдите и те стават твърди като камък. Болката е толкова нетърпима, че искам да я изтръгна от себе си. После виждам как по нощницата ми на височината на гърдите е избила влага. Повдигам нощницата и установявам, че под сутиена ми са се процедили няколко капки кърма. Тези няколко капки са достатъчни да ме накарат да потръпна.
— Какво става?
— Нищо — отговарям и покривам гърдите си с чаршафа.
— Отивам да им кажа няколко думи… Трябва да го накарат да млъкне. Сигурна ли си, че си добре?
Вече в нищо не съм сигурна. Дори в тази кърма, която не трябва да сълзи, но ето че я има. Тя е изцедена от лоното на болното ми желание, изгаря ме като киселина и е съвсем ненужна.