Сега разбирам гнева на пингвина, който наскоро е загубил малкото си. Това е въпрос на оцеляване.
— Утре ще попитаме за първия полет — казва Пиетро, като си натиска възглавницата върху главата. — Ще се махнем оттук.
Форум розоваградина.com, 2 март, 10:07
Мила:
Скъпи отчаяни жени,
Много от вас не са майки, макар да са носили в утробата си по няколко месеца своите творения и да са се почувствали като такива. Но да си майка е повече от това.
Аз мога да твърдя, че съм майка. Само времето ще покаже дали съм добра. Имам две момченца и очаквам момиченце. И за тримата реших да не знам предварително. Не исках да знам предварително, защото при всяко положение бих ги задържала. Рекох си „Да бъде Божията воля!“. Не бих имала смелост, нито бих била толкова самонадеяна да направя подобен избор. Никога не бих си позволила да се поставя на мястото на Господ.
Всички действия, предприети с подобно самочувствие, носят след себе си едно неизличимо петно, защото всички сме грешни и трябва да се оставим единствено на съда и Божията милост. Грешно е да го забравяме, защото това ни предава на злото и болката, която го съпътства. Вгледайте се в себе си и се молете за прошка.
Ела:
Не мога да понасям намесата на разни застъпници на живота, които ни заливат с мъдрост и присъди. Вие сте против аборта? Добре, разбрахме, но поне малко уважавайте болката на другите. Личната ми поща вече е препълнена с писма със заплахи и обиди. От хора, които си нямат друга работа, освен да ме наричат убийца или да ме обвиняват, че съм настроена против инвалидите. Ама че нелепо! Какво си мислите, че правите? Не си ли давате сметка, че само допринасяте за нашето страдание? Може би не бихте убили увреден зародиш, но ни убивате всеки ден с жестоките си думи.
Детето на Джорджа и Паоло се е родило в неделя. Нарекли са го Лудовико. Пиетро иска да ги посетим, казва, че не можем вечно да ги отбягваме.
— Чу ли какво казах?
Принудени сме да живеем под един покрив и тази ежедневна близост ни прави все по-чужди, все по-отдалечени. Обикновено телевизията се промъква в тишината помежду ни, пълзи из празното пространство, но никога не успява да го запълни.
— Е?
Не може да ме принуди да отида там. Нито да иска подобно нещо от мен.
— Добре, ще отида сам — казва.
Вече не пиша и ако се случи да разлистя някой вестник, то погледът ми се спира само на заглавията. Явно съм загубила познавателната си способност на всички нива. Забравям разни неща, излизам без документи, не помня имена, не изпълнявам дори домакинските си задължения. Често забравям ястията във фурната и ги ядем прегорели или купувам от магазина за готова храна под нас. Хладилникът почти винаги е празен, както и бюфетът. Прекрасната ми кухня, оборудвана с всевъзможни уреди, с чиято помощ опитвах разни рецепти и канех приятели на вечеря, сега стои неизползвана. По-голямата част от времето прекарвам пред компютъра, но го правя скришом от Пиетро. Минаха два месеца и наближава датата, на която се предполагаше, че ще родя. Но за мен още е декември. Пред очите ми минават кадрите с историята на заболяването на Лоренцо, сякаш като ги гледам отново и отново, ще мога да измисля някакъв различен край на филма: диагнозата, чута в кабинета на доктор Паджи, срещата с Пиаца, хапчето на Уилсън, всички ехографски снимки, които предрекоха слизането ни в ада.
— Трябва да купя билети за Лондон — казва Пиетро. — Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с мен? Един ден може да съжаляваш, че не си присъствала на погребението му.
— Това е само ембрион — натъртвам.
— Ако не дойдеш, няма да го докарам в Италия. Ще го погреба там.
Думите му оставят дълбоки бразди по кожата ми, които се нуждаят от дезинфекция.
— И какво смяташ да напишеш на надгробния камък? Тук лежи ембрионът, който решихме да извадим с аборт, защото щеше да се роди с увреждане?
Очите на Пиетро ще изскочат от орбитите, той си поема дълбоко дъх и казва:
— Трябва да отидеш на психолог.
После за пореден път бърка верния тон:
— Повече няма да ти повтарям, търпението ми си има граници.
Взема си палтото и подаръка за Лудовико. Чувам как затръшва входната врата.
Когато човек расте, той открива, че всичко си има граници. Дори любовта. А ние смятахме, че тя е огромна и неразрушима. Но любовта е рана, която никога не зараства, винаги е готова да се отвори и прокърви. И се инфектира от най-незначителни неща.