Майка ми изпраща един от нелепите си есемеси: „Явно искаш да ме видиш мъртва. Така да е. Надявам се да се случи скоро, щом това ще те накара да се почувстваш по-добре.“
Сякаш в живота ми няма достатъчно смърт.
Тъкмо се каня да изключа телефона, и получавам още един есемес: „Изпрати ми пари — пише ми пак тя. — Закъсняваш с вноската.“
Трябва да е наясно, че скоро ще остана без работа и че в момента изтребвам скромните си спестявания. Рано или късно ще се наложи да искам пари от Пиетро. Сега съм зависима от него. Ако го напусна, няма да мога да помагам за лечението на баба. Трябва да си намеря друга работа. Но какво ли може да прави жена, която е посветила живота си на писането? Вече не съм толкова млада, че да започна отначало. А отвън чакат на опашка хиляди безработни момичета, готови на всичко. На работодателите не им е притрябвала журналистка, загубила способност да пише.
Пиетро си стяга багажа за Лондон. Би трябвало да му подавам дрехите, за да си ги прибира в куфара. Но аз седя неподвижно на дивана и държа полото му. Той рязко ми го издърпва от ръцете. После затваря ципа и нарушава тишината:
— Казваше се Лоренцо — казва и вдига куфара. — Не беше само ембрион, беше мой син. И на надгробния камък е достатъчно да се напишат името и презимето му.
Без Пиетро апартаментът гъмжи от призраци. През нощта, когато усещам, че се задушавам така, сякаш гърлото ми е пълно с пясък, намирам убежище в банята. Светвам лампата и пускам аспиратора, за да укротя тъмнината и тишината. Ако Пиетро беше тук, щях да отида в спалнята, за да се уверя в реалността на тялото му, в неоспоримото съществуване на раменете му, служещи ми за бариера срещу мрака. Но тази нощ дълго оставам в банята.
Страх ме е. Във въздуха има нещо задушаващо, прашно. Чувствам, че не съм сама. Страх ме е от заобикалящия ме въздух, както и от вратата на затворената стая в дъното на коридора. Черните ѝ очертания са като рамка в мрака. Ако Винклер е прав, то това, което диша зад гърба ми, е душата на Лоренцо. Но не мога да отворя ръце за прегръдка и да го оставя да ме приближи. Прекалено ме е страх, че няма да ми прости.
Трябва да се разсея с нещо. Решавам да подредя кремовете по рафтовете на стенното шкафче срещу мивката. Погледът ми попада върху завито листче хартия.
Това е изследването за бета-хормона.
Преди девет месеца го сложих тук с идеята да го запазя. Първата следа от живота на сина ми.
Хващам листа с върха на пръстите си, сякаш е нажежен, и го изхвърлям в кошчето. Казвам си, че трябва да направя същото с всички негови вещи. Явно листчето пада на нещо меко, защото не чувам звук. Поглеждам в кошчето и виждам на дъното му намачкан пуловера на сини и зелени карета на Пиетро. Онзи раздрипан пуловер, от който стърчат конци. Онзи специален пуловер, който му носеше късмет.
Отмествам очи.
Обхващам с поглед предметите от ежедневието си: ваната, сапунерката със стилизираната фигура на жена от трийсетте, кръглото огледало, кутийката с фиби и ластици. После виждам календара. Той е спрял на вечния декември.
Искам да го сваля от стената и да го разлистя. Да видя отново онези дни, в които съм отбелязвала събитията от бременността си.
Месец юли е изпъстрен със символи, числа и бележки. Продължавам да разлиствам и си спомням за гаденето и главоболието през август, ехографиите и амниоцентезата през септември, зъбобола през октомври. Сякаш оттогава е изтекъл цял век. Освен че съм отбелязвала развитието на плода, от време на време съм пресмятала точно колко дни са минали. После намирам най-жестокото квадратче.
В края на ноември под акварел с есенен пейзаж, на който е изобразена пейка в парка, съм подчертала една дата. Тогава бях бременна от двайсет и седем седмици и два дни. По-точно от сто осемдесет и четири дни. Има залепена изрезка от справочника за бременни: „Как расте детето ти през двайсет и седмата седмица от бременността. През тази седмица то ще започне да отваря очи, които до момента са били залепени под клепачите. Повечето от бебетата се раждат със сини очи, но цветът им се променя след няколко седмици. Нервната система на твоето дете е все по-развита: сега то може да усеща болка.“
Има неща, които не бива да се намират тъкмо там, където ги откриваме. Не и в този момент, не и на този ден. Като млякото, което изтече от гърдата ми в Тайланд и намокри чаршафите; като заплахите на „защитниците на живота“ в пощата на Ела и на много от жените във форума; като изследването на бета-хормона, намерено върху шкафчето в банята само няколко дни след предполагаемото раждане; като пуловера на Пиетро, захвърлен в коша. Като болката, която сигурно е изпитвал Лоренцо още докато е бил вътре в мен.