Кабинетът на доктор Лучиди, психоложката, препоръчана ми от Марина, е едно от малкото места, като изключим форума, където ми е позволено да говоря свободно. В света навън синът ми представлява само несполучливо завършила бременност, един много слаб плод, който не е успял да се справи и върху който сега тегне смразяващо смущение. В света навън нашият избор не може да бъде обявен открито, защото би бил подложен единствено на лицемерна и неука критика.
Доктор Лучиди познава случая ми до най-малките подробности. Марина я бе осведомила първоначално, а останалото го разказах сама, седнала в креслото.
Кабинетът ѝ прилича на хол в апартамент. Психоложката седи на пъстър диван, а зад нея, на широката зелена стена в цвят салвия, висят пет идилични пасторални картини. Завесите са леки, от фина материя, чието название не знам. Лампите излъчват топла светлина. Не е подредено с много вкус, но в крайна сметка е уютно.
След като чу дългата версия на моята история, на лицето ѝ се изписа колебание. Тя е на не повече от четирийсет години. Дребничка, добре сложена, костюмът определено я разхубавява. Изглежда така, сякаш няма деца.
Може би греша, но се питам доколко професионалист като нея би могъл да разбере едно провалило се майчинство. Защото именно факторът дали си майка или не разделя женския свят на две половини и не смятам, че книгите и учебниците са достатъчни, за да разбереш тънкостите, да разплетеш възлите. А какво ли и колко изобщо е написано по въпроса за терапевтичния аборт? Дали тази тема е влизала в обучението ѝ? Дали не съм нахлула внезапно, като поривист вятър, в спокойния ѝ професионален живот?
Това ме кара да се свия като таралеж и да наостря бодли. Давам ѝ само мъгляви отговори. Не се чувствам добре.
Психоложката обаче е като хрътка, не се предава. Тя проследява разказа ми и намира обходен път за достъп. Следва ме по петите. Обмисля цялата информация, която съм ѝ дала, не само поднесената в речева форма, и казва:
— За разлика от вас приятелят ви нито за момент не е имал съмнения или колебания. Казвате, че според вас е взел това решение още в първия миг, нали така?
Разкайвам се, че съм била толкова щедра откъм подробности. Не мога да ѝ позволя да твърди, че ако не беше Пиетро, сега нямаше да се намирам в това положение. Но е безполезно да си припомням наум какво точно съм казала, паметта ми е на дупки, като цедка е и спомените бързо изтичат през нея. По-добре да отричам.
— Не мисля, че съм споменавала за съмнения — уточнявам.
— Тогава на какво според вас се дължи чувството ви за вина?
— Не мисля, че някога съм казвала нещо по този въпрос.
Истината е, че постоянно живея с това чувство, нося го със себе си като торба със смърдящи отпадъци и не съм в състояние да го скрия. Бих искала да се отърва от него, мисля, че същото важи и за Пиетро. От месеци си го прехвърляме един на друг като топка. Мисълта, че съм била принудена да прекъсна бременността си, би могла да ми донесе известна утеха. Да хвърля цялата вина върху Пиетро. Да се убедя, че всичко се е случило заради неговата решителност, иначе никога не бих се качила на самолета за Лондон. Опитвах се, но безуспешно. Питам се от какво се подхранва обидата ми, неспособността да се оставя в прегръдките му. Преди Пиетро беше моят спасителен бряг, моят стабилен пристан. Лоренцо ни изтръгна котвите, завихри ни, изхвърли ни в открито море и ни отдалечи един от друг, макар че отношенията ни бяха започнали да се влошават още преди зачеването. Заради усилията да забременея, които ме бяха обсебили напълно. Заради разочарованията, които се бяха заселили в нас като досадни паразити, и съмненията, че съм непълноценна. Заради убеждението, че никога няма да успея да го направя щастлив.
Психоложката отклонява разговора в друга посока:
— Ако сега си представите сина си, на какво място бихте желали да бъде?
Никога не ми е липсвала фантазия. Но и във фантазиите, както и в реалния живот, не съм проявявала постоянство и търпение. Дори един летен следобед, с идеално време и меки вълни, разбиващи се в брега, може да ме накара да скучая. Местата, на които хората по принцип не спират да се възхищават, в даден момент ме отегчават. За мен щастието е движение, промяна. А сега ме карат да си избера място, на което завинаги да оставя сина си.
Много от жените във форума живеят с илюзията, че децата им са се превърнали в техни ангели-пазители. Но аз не мога да възприема идеята, че съществуването на сина ми е свързано с бдение над живота ми. И въобще не желая да си го представям като дете, което вечно ще си играе сред облаците. Дори раят не може да ми служи като доказателство за вечност. Прекалено съм свързана с човешкото битие, за да надхвърля очертанията на времето и пространството и да си се представя сред тази благоговейна лекота, за която говори Свещеното писание. По-скоро бих повярвала на идеята за прераждането, която ми подхвърли Винклер, присъща на будистката философия: душата на Лоренцо витае край мен в очакване да се върне в утробата ми чрез една нова бременност. Обаче може и да нямам други деца и тогава Лоренцо би рискувал да остане в капана на безвремието. А и този сценарий не ми звучи приемливо.