Като малка идвах тук всеки ден. Майка ми ме водеше и ме оставяше да се мотая край бара с оранжевата табела, а собственичката, госпожа Лила, ми даваше бонбони. Когато валеше или беше студено, оставах затворена вкъщи и гледах анимационни филмчета по телевизията. Посещенията ни не бяха наложителни: майка свършваше работа в два и следобедите ѝ бяха свободни, но поне три пъти седмично ме вдигаше от пода и ме пъхаше в кафявото рено. Независимо дали бях послушна или не. Връчваше ме като пощенска пратка на баба Йоланда и идваше да ме вземе късно вечерта. Спомням си неистовия глад, който изпитвах за нея, понеже все я нямаше. Търсех я във всяка минаваща покрай мен жена, опитвах се да различа гласа ѝ сред женските гласове, прегръщах я наужким, обхванала с ръце огромния ствол на някоя липа в градската градина. Страдах от това изоставяне, то за мен беше космическа несправедливост. Дори след смъртта на баща ми, когато двете се пренесохме да живеем при баба, нищо не се промени. Майка излизаше сутрин в седем, връщаше се в два, изпушваше една цигара, преобличаше се и излизаше. Това продължи години наред, чак докато не станах шести клас. Но вече бях неизлечимо болна. Не можех да се отърся от постоянното изоставяне с набързо подхвърляното „довиждане“, както и от чувството на вина, прораснало в мен. После цял живот се чувствах забравена някъде. Това се беше превърнало в начин на съществуване. Оттогава все изоставам, все се губя, не успявам да се дипломирам, не мога да се обвържа трайно, да си намеря постоянна работа, да се омъжа. Да имам дете.
Долу ми отвори някакъв азиатец: нисък, облечен с пясъчножълта риза с висока яка. Обърна ми гръб и без да каже дума, сякаш се подразбираше, че ще го последвам, със ситни стъпки изчезна в коридора. Апартаментът на баба веднага ме притисна като капан, щракнат върху прясна рана. Мебелите бяха олющени и надупчени от дървояди, подовите плочи, направени от някаква гранулирана пластмаса, бяха надрани, а стените — напукани на тънки нишки, които приличаха на светкавици. В този дом винаги ми се е повдигало.
Майка ми се беше проснала по корем на леглото в стаята си. Беше с изпомачкано долнище на анцуг в електриковосиньо и по бял сутиен. Навсякъде по тялото ѝ бяха забучени ситни иглички. Приличаше на сладоледена торта, която започва да се топи, със загасени по нея свещи. Лежеше върху чаршаф на цветя. До леглото стоеше азиатецът на неопределена възраст и разбъркваше нещо в паничка на шкафчето, като използваше спирт и памук.
— Това е Ю — осведоми ме майка, след като завъртя леко глава и проследи погледа ми. — Той е истински магьосник на акупунктура.
Азиатецът изобщо не реагира на думите ѝ и заби в гърба ѝ поредната игличка, като я накара да вибрира с показалеца си. Въздъхнах. Всичко си беше на мястото. През годините майка ми прекъсна познанствата, които я свързваха с миналото. Беше свела срещите с роднините на баща ми до задължителните празници и специалните дни в моя живот: първо причастие, миропомазване и сватба — предполагаше се, че някой ден ще има такава. Тя се оттегли и затвори, обрече се на самота, но това ѝ тежи повече, отколкото е склонна да признае. В крепостната стена, издигната от нея, от време на време се появяват пробойни, през които проникват странни личности, но те са толкова невероятни, че не представляват никаква заплаха. Защото в тяхната компания тя не изпитва носталгия по бъдещето, което е загърбила. Те са като фойерверки, които осветяват мрачното ѝ битие и изгасват почти веднага, щом пламнат. Така беше с румънската ясновидка, която ѝ гледаше на кафе, с украинската медсестра, с която си разменяха рецепти, с наетия в зеленчуковия магазин за летния сезон помощник, който ѝ носеше покупките у дома и с когото обсъждаха надълго и нашироко участниците в едно телевизионно шоу за таланти.
— Не е ли чудесно? — продължи майка. — Живее на третия етаж и сега ще ме вдигне на крака. Решава всякакви проблеми, скъпа. От болки в гърба до стерилитет!
Със сигурност реши от раз проблема ми с чуденето къде отиваха парите, които майка ми искаше в края на всеки месец, възползвайки се от богатството на Пиетро и болестта на баба Йоланда.
— Много ли остава?
— Пет минути стоп — отговори азиатецът усмихнато, но тонът му не търпеше възражение.