Наливам си чаша червено вино и го изпивам на един дъх. Мина цяла година, откакто за последно пих вино. Престанах заради Лоренцо. Сега нищо не ми пречи да си налея още една чаша. После още една.
Пиетро не успява да изкоментира внезапната ми жажда, защото Иван и Нери се озовават между нас. Нери ни сипва вино, аз обръщам още една чаша, но този път с компания. Иван ми споделя, че му липсва рубриката ми, подканя ме отново да започна да пиша, но Нери му запушва устата с ръка. Извинява се от негово име и казва, че моето състояние е често срещан творчески застой и трябва да променя навиците си, за да изляза от него. Той вече има решение: ще ме вземе да работя при тях. Иван облещва очи:
— Тя е журналист! — възкликва натъртено. — Така я обиждаш!
Но Нери го опровергава с конкретно предложение:
— Готов съм да ти плащам двойно повече от всеки друг, ако се съгласиш. Обмисли внимателно предложението ми!
На друг етап от живота си бих отказала. Но тази вечер си мисля, че не е лошо да работиш на пълен работен ден и да вземаш добра заплата, като правиш нещо, за което не си учил, нито полагал усилия да се наложиш и което сега ми е толкова трудно да продължа. Така ще си извоювам известна независимост. Затова отговарям на Нери, че предложението му звучи примамливо и ще го имам предвид. Иван и Нери вдигат наздравица за моето евентуално назначение и после пак се смесват с гостите. Пиетро не е произнесъл нито дума. Той разсеяно гледа към салона, осветен от бели китайски фенери. Държи бира. За да го имитирам, хващам и аз една бутилка. Минали са почти пет години, откакто двамата дойдохме за първи път в този дом, но вече не сме същите. Не сме като онези два магнита, които непрестанно се привличаха. Ние сме две планети в различни орбити, принудени да поддържат определено разстояние помежду си, за да избегнат сблъсък. Но винаги може да се случи нещо неочаквано. Може би когато Пиетро се качи на самолета за Сингапур. Може някоя звездна експлозия да ни накара да излезем от орбитите си и да се озовем в открития космос, въртящи се без цел и все по-отдалечаващи се един от друг.
— Прекаляваш. Стига си пила. Май е по-добре да се прибираме.
Отпивам глътка вино, голяма двойна глътка, изтривам ъгълчетата на устата си с длан и му заявявам, че тази вечер не искам да си отивам вкъщи. Може да остави входната врата отворена и ключа от апартамента под изтривалката и да си ляга.
— И как ще се прибереш?
— Ще си хвана такси.
Изпразвам чашата до дъно и настоявам:
— Тръгвай и не се безпокой за мен.
И този път той тръгва. Обръща се и си тръгва. Вика с ръка Иван и Нери и набързо им благодари. Виждам го как изчезва зад завесата от тела, после се появява за малко в коридора и го губя от поглед, щом прекрачва прага. Нито веднъж не се обръща.
— Всичко наред ли е? — пита ме Иван. — Да не се е случило нещо?
Въпрос на секунди. Втурвам се към изхода, но ми пречи групата от танцуващи, явно съставена от всички присъстващи. В коридора се блъскам в една целуваща се двойка, отварям вратата. На стълбището няма никой, а асансьорът е зает. Главата ми пулсира, но се затичвам по стълбите. Тичам, без да си усещам краката, чак до долу. Щом изскачам на улицата, виждам как колата ни се отдалечава от кръстовището. Не си нося мобилния. В постоянно състояние на апатия дори не го зареждам и винаги го забравям на нощното шкафче.
Бих могла да се върна горе и да си извикам такси. Но виното пари в стомаха ми. Тръгвам пеша към къщи, дотам е около половин час, тъкмо да изтрезнея.
Когато се прибирам, лампите са изгасени. Пиетро вече спи. Започнал е да си приготвя куфарите — стоят отворени до шкафа в коридора. Шумно влизам в стаята и лягам до него, а сърцето ми ще се пръсне от угризения и умора. Произнасям името му тихичко два пъти. Ако не спи, значи много добре се преструва. Може би е решил да ме пренебрегва. Или да ме накаже.
Сподавям плача си и се опитвам да заспя. Междувременно в съзнанието ми се оформя първата реална покана за работа след толкова месеци бездействие: утре ще се обадя на Нери и ще приема предложението му. Ако искам да оставя единствения мъж, който съм обичала толкова силно и ми е вдъхвал вяра, че мога да полетя, ако смятам да се озова сама в неизбежната празнота, ще ми е необходим надежден парашут.
Събуждам се с чувството, че някаква каска ми притиска слепоочията. Това са последствията от изпития алкохол. Леглото до мен е празно. Пиетро ми е оставил бележка на нощното шкафче: „Ще се прибера късно, не ме чакай за вечеря. Моля те, обади се на майка ми, нали ѝ обеща.“