Студиото по пилатес е последното място, на което бих искала да бъда. Но ето че съм в голямата светла зала с Матилде. В ранния следобед отвън движението е блокирало централните улици. Стоим по чорапи на светлия ламиниран паркет на широки ивици, върху който са нахвърляни правоъгълни гумени постелки — по една за всеки от участниците в курса. Повечето са приятелки на Матилде: жени на средна възраст, дошли красиво гримирани и фризирани дори за тренировка.
Матилде е напрегната, представя ме с откъслечни фрази. Притеснява се дали ще направя добро впечатление. Така че се насилвам да отговарям любезно на безкрайните въпроси за рубриката ми в списанието и за работата на Пиетро. Мисля, че всички са наясно със случилото се с нас. Вероятно Лоренцо е бил основна тема на разговорите им по време на коледната ваканция.
Очакваме да дойде инструкторката — италианка, учила пилатес в Ню Йорк. Зад мен стоят две млади жени и обсъждат задържането на вода в организма. Едната споделя, че още не е успяла да свали килограмите, натрупани по време на последна ѝ бременност. Другата твърди, че цезаровото сечение не помага за по-бързото възвръщане на формата. Произнася го на френски, remise en forme, и се кълне, че следващия път ще направи всичко възможно, за да не ѝ режат корема. Но приятелката я уведомява със съжаление, че след първото цезарово сечение не е възможно нормално раждане. И аз бих искала да се тревожа за моята remise en forme, както и за задържането на течности. И да си говоря с някого за следващата си бременност, сякаш става дума за коледни подаръци.
Инструкторката всъщност е инструктор. Влиза в залата, придружен от собственичката, и веднага се възцарява тишина. Сяда в дъното на своята постелка и ми прилича на сал сред море, пълно с баракуди.
Собственичката обяснява на новопристигналите какво представляват упражненията в най-общи линии. В залата е топло, дишам учестено, но явно никой не забелязва. Матилде и останалите слушат с интерес и се шегуват с репликите за ефекта от пилатес върху седалищните мускули и бюста. Наблюдавам ги отстрани: всички са толкова съсредоточени и наивни. Чувствам се като единствената атеистка, попаднала на събрание на йезуити. Единствената трезвена в стая, пълна с пияни.
— Някой от вас има ли проблеми? Болки в гърба или подобни оплаквания? — пита инструкторът от дъното на залата.
Горещината пари в гърдите ми, усещам, че не ми достига въздух. Нещо тежко ме притиска. То е остро и пробожда гръдния ми кош. Трябва непременно да се освободя от него, иначе рискувам да се задуша.
— Аз — казвам на висок глас и двайсет чифта очи се обръщат към мен и ме вземат на фокус.
— Кажете.
— Преди шест месеца се подложих на терапевтичен аборт в двайсет и деветата седмица. Всъщност раждане.
Изстрелях го ненадейно, като спазъм, който не съм в състояние да потисна. Смущението ми въздейства като невропаралитичен газ, усещам се лека, сякаш не съм там. Матилде сяда до мен, затова не мога да видя лицето ѝ, но чувам как от гърдите ѝ се изтръгва стон. Вече е късно, не мога да се спра.
— Работата е там, че все още ме болят всички кости — пояснявам. — И гръбнакът, и ръцете. Не знам дали пилатес може да ми помогне или само ще влоши състоянието ми.
Никой не смее да си поеме дъх, инструкторът също. Сякаш съм ги вцепенила с думите си. Най-шокирани изглеждат приятелките на Матилде. Гледат ме като някоя натрапница, която има нужда от съчувствие, но трябва веднага да бъде отпратена. Не ми пука. След като го казах, отново дишам свободно и не мога да тая нищо повече в себе си.
— Синът ми имаше дисплазия на скелета, рядка форма на синдрома на джуджето — продължавам. — Казаха ни, че сигурно няма да преживее раждането. Но щеше да е дори по-лошо, ако беше оцелял. Цял живот би страдал. Така че го направихме. Отидохме в чужбина. Защото тук щяха да сметнат постъпката ни за престъпление, за детеубийство, и би трябвало да вляза в затвора или да очаквам получаването на присъда. Синът ми имаше заболяване на костите, сега и мен ме болят всички кости.
Млъквам. Разчитам срама на Матилде в неподвижната ѝ поза. Като черна дупка, която бавно я поглъща. Имам усещането, че левитирам, че съм станала лека и се гледам някъде отгоре. Изпитвам гордост, като стоя до тази глупава жена. Усещам се силна и оцеляла, гордея се със себе си.
Погледите на околните ме нападат като пипала на медуза. Удрят навсякъде, парят с отровата си. Но точно в тази болка откривам смисъла на онова, което преди малко произнесох. Сякаш Лоренцо вече не е едно „изгубено“ дете, нещо срамно и трагично, което трябва да се премълчава. Не, Лоренцо беше избор, много точен избор. Болезнен и ясен, той има нужда да бъде огласен, за да бъде разбран. Направих този избор съзнателно, като майка и жена на човека, когото обичам. Направихме избора си с основание, защото — дали от науката, дали от природата, дали от Господ — Лоренцо беше лишен от основното и елементарно право да се защитава. И този наш неотложен избор, който само можехме да прошепваме и да обсъждаме с половин уста, през последните месеци се превърна в зловонно блато. И сега, когато с този неочакван камшичен удар извадих дълго премълчаваното от себе си, имам усещането, че върнах достойнството на сина си. Че чак днес, така да се каже, го родих на бял свят.