В съблекалнята оставям водата да се стича по китките ми. После си освежавам врата и челото. Матилде ме наблюдава от пейката. Чувам как рови за нещо в чантата си. Дали не търси пистолет? Задържам погледа си върху водата, която се лее върху дланите ми, после усещам, че Матилде стои до мен.
Вместо да ме застреля, тя ми подава бяла кърпа. Чака да я взема, после въздиша и произнася:
— Много съжалявам.
Слага ръка върху рамото ми.
Обръщам се към нея.
Забелязвам на лицето ѝ неочаквано за мен изражение. Изглежда засрамена, сякаш плаче без сълзи.
Вземам хавлията от ръцете ѝ и забивам лице в меката материя.
Ухае на нещо сладникаво, сухо, от онези аромати, които ти вдъхват уют и чувство за сигурност. Ухае на сушено на слънце пране, простирано от пластмасов леген с дървени щипки. На прах за пране. На гореща ютия. На димящи тенджери и запалени камини.
Ухае на майка.
Сега искам единствено да се прибера, да се свия в някой ъгъл и да чакам Пиетро да се върне.
Мелезът на съседите пресича двора, без да лае. После бута муцуната си в дланта ми и опира рунтавите си лапи на коленете ми, натискайки ме с цялата си тежест. Оставям входната врата на блока отворена, но той спира. Размахва опашка и чака стопанина си.
Това куче изглежда щастливо. Прилича на дете, което не расте. Ако погледът ми се спре на кръглите му изразителни очи, мятащата се опашка забързва ритъм. Обикновено излиза на разходка по това време рано сутрин. Научило се е да се задоволява само с няколко часа на открито през деня. Подчинило се е на ритъма на онзи, който му пълни паницата и се сеща да го погали. И не си задава въпроси. Живее в едно постоянно тук и сега, без никаква представа за края. Това е състояние на ума, наречено от Борхес в един от разказите му „безсмъртие“. Гледам го и си мисля за всички наши срещи, когато мирното му и безгрижно изражение е предизвиквало завистта ми, както може да се завижда само на едно невинно дете.
В хода на еволюцията в един определен момент сме загърбили вродения си инстинкт заради разумната преценка. Без обаче да си даваме сметка за какво превъзходство всъщност претендираме. Нито че сериозно ще страдаме от липсата на отговори.
Стоя сама в средата на хола, вкъщи няма никой.
Отварям прозорците и дърпам щорите, които бях оставила спуснати, за да влязат въздух и светлина в стаята. После отивам в кухнята и проверявам какво има в хладилника. От последното нормално пазаруване е минало доста време. Сипвам вода в една саксия, в която растението изглежда полуувяхнало, оставям чашата на мивката и започвам да я търкам, докато не светне.
Преди обичах тази кухня. Правех всичко възможно, за да я поддържам чиста и подредена. Във форма, като тренирано тяло. Обичах да вляза в кухнята и да усетя аромата на лимонения препарат по пода, да открия някое екзотично ястие в хладилника или във фурната, понякога приготвено предния ден, пакетите с бисквити, подредени по вкусове в бюфета — всичко това ми доставяше удоволствие, сравнимо само с признанията в работата и с интимните ни моменти с Пиетро. Това означаваше, че имам свое кътче в света. Само мое и ненакърнимо. Обичах къщата ни, защото си представях как един ден ще бъде пълна с деца и как чистотата и редът ще бъдат най-трудно постижими и затова ценени още повече. Как ще готвя за тях и мивката ще бъде отрупана с шишета и биберони. Сред мебелите ще стърчат бебешки столчета, оплескани с кашички, а в краката ни ще се подмятат играчки. Детските звуци ще изпълват дните ни. Но след като толкова дълго и настоятелно ги желах, в крайна сметка не получих очакваното. Да имаш хубава къща, не беше достатъчно.
Мисля, че спрях да обичам дома си, защото той не изпълни обещанията си. Но сега усещам, че е настъпил моментът да постигнем примирие. Да го приема такъв, какъвто е, с празнотите и отсъствията.
Минавам по коридора и заставам пред стаята на Лоренцо. Тя е тъмен правоъгълник, празнота, способна да ме погълне за части от секундата. Спомням си гласа на Пиетро: „Отвори очи“. После виждам открехнатата врата към свят, наситен с пастелни цветове и детски декорации. Той се смее: „Тази сутрин пристигнаха мебелите. Много по-хубави са, отколкото в каталога, нали?“