Къде изчезна тази усмивка? Дали аз не я свалих от лицето му, като я нагънах в гримаса и я изхвърлих? Искам да започна живота си точно от този момент, в който усмивката му изчезна. Но не мога. Още съм заклещена в едно неутрално пространство без цветове и търся изход. Много ми е рано да отворя тази врата. И може би е много късно да си върна онова, което изгубих. Така че продължавам по коридора, влизам в спалнята и се просвам върху леглото.
Бих искала да е тук, до мен, за да му кажа, че ми липсва. Че и двамата имаме рани и белези навсякъде, че сме станали раздразнителни, че сме се отдалечили един от друг. Но все още сме тук. И все още сме ние. Но единственото, което мога да направя в момента, е да го чакам.
Събуждам се, вече е тъмно. Пиетро спи до мен, свит под завивките. Решил е да не ме буди. Куфарите му са затворени и подредени в дъното на стаята, сигурно се е движел много тихо. И вероятно е сметнал, че е по-добре да избегне срещата с мен.
Не помня в колко е полетът му утре, но сега осъзнавам значението на това пътуване. Хванал се е за него с всички сили и като някой гмуркач, попаднал в затруднение, е впил устни в маркуча на кислородната бутилка. Иска да си поеме дъх и да се върне в морето. Иска да се отдалечи от нас. От мен.
Инстинктивно се опитвам да го прегърна, да го разтърся за раменете, които ми приличат на стена, но той въздиша тежко и не се обръща. Спомням си всички случаи, в които Пиетро е казвал стига. Знам, че е способен на решителност, каквато аз никога не съм притежавала. Той трупа в себе си и в определен момент си казва стига. Отрязва, изхвърля и не мисли повече за това. С хладнокръвието на хирург, който трябва да отстрани раково образувание. Ами ако днес аз съм туморът? Гледам го дълго и втренчено, като препарирано птиче. Никога не съм смятала, че нашата история би могла наистина да има край. Като смъртоносна болест. Но тази нощ Пиетро продължава да спи, макар че има лек сън и преди отвръщаше на всеки мой повик.
На сутринта куфарите са изчезнали. Леглото е празно и неоправено. Намирам още една бележка: „Самолетът е в седем без петнайсет. Ще мина да те видя следобеда.“
Звъня му на мобилния, но е изключен. Ръцете ми започват да треперят, усещам стягане в гърдите, докато набирам номера на секретарката му и я моля да ме свърже.
Тя ми отговаря учтиво:
— Съжалявам, госпожо, той е на събрание извън офиса, но каза, че ще се върне следобед и към четири часа ще се прибере у дома.
Гледам през прозореца как, макар да изглежда неподвижно, слънцето бавно се издига в небето. Никога не съм имала търпението да чакам. Дори синът ми не ме научи на търпение. Изведнъж се сетих за баба Йоланда навремето, когато беше по-млада и ми готвеше обяд. Как цял живот е чакала първо съпруга си, после дъщеря си, спомних си как все беше с мокри ръце от миенето на зеленчуци. Как спираше пред котлоните и гледаше часовника, без да мига. „Бабо, кога ще сложиш спагетите да се варят?“ Помня ароматите от нейната кухня, уханията на сосовете и подправките. Аромати, които днес свързвам със спокойствие и уют.
По телевизията дават научнопопулярен филм. Преди седях и ги гледах като хипнотизирана. Показват как един дрозд си свива гнездо. Той е много ловък, точен и внимателен. Никой не го е учил на това, нито усеща необходимост да се връща в гнездото, където е отраснал и се е научил да лети, но ето че прекрасно знае какво да прави, сякаш си играе с материала.
Ако е вярно, че в природата гнездата биват изоставяни и че порасналото животно не усеща необходимост да види отново първото си леговище, то това не важи за хората. Поне за мен не важи.
Без да знам как, се озовавам в колата, с ръце на волана и очи, вперени в пътя. Следвам табелите, водещи към дома на баба, към гнездото, от което паднах преди много години.
Къщата е потънала в мрак. Ракеле ми отваря вратата и бърза. Да се върне в кухнята, за да домие пода.
— Къде е майка ми?
— Къпе баба ти.
— Това не е ли твое задължение?
— Не, не и къпането — отговаря ми Ракеле и добавя — иска да я къпе само тя. После ѝ помагам да я сложи в леглото.
Тя оправя с ръка меките кичури, които обрамчват лицето ѝ.
Не съм идвала от месеци. Знам нищожно малко за графика и навиците в този дом, но сякаш съм вързана с ластик за него. Колкото и да се отдалечавам по своя път, колкото и да се правя, че не забелязвам ластика, който ми дава свободата да действам, в даден момент се стига до някакъв краен предел, до последен опън и ластикът не се къса, а с едно-единствено движение, много рязко, ме връща на мястото, откъдето съм тръгнала.