Вратата на банята е очертана като светъл правоъгълник в тъмния коридор. Колкото повече се приближавам, светлината се увеличава и толкова по-ясно ги виждам: баба седи гола в стола на колелца, а майка е коленичила на пода и обтрива с насапунисана гъба нежната ѝ бледа кожа.
Баба е толкова слаба, че всичките ѝ кости се очертават. Гърдите ѝ висят като парцали. Потръпвам от вида ѝ, тя е като портрет на смъртта. Толкова е стара, минава ми през ума, защо ѝ е този дълъг живот? Но майка ми я мие старателно, сякаш трябва да я запази непокътната до края на дните ѝ. Сякаш това е единственото задължение, заради което си струва да се събужда сутрин. Лицето ѝ е зачервено, устните ѝ са тъмни и напукани. От време на време спира и си изтрива челото и очите.
В живота на всеки настъпва период, в който родителите отново се превръщат в деца. Докато гледам майка си, се питам как ли го прави, точно тя, която винаги е била в ролята на дъщеря, дори след като ме беше родила.
Насилвам се да си спомня как ме е къпала като малка, но не успявам. Търся онези моменти, в които се е грижела за мен, но те биват погълнати от безкрайните епизоди, в които все иска нещо от мен. Образът ѝ е по-ясен, когато издава заповеди. Помня, че бях хилаво и тревожно дете, което плахо пристъпва в света. Бях зазидана в самота, но много различна от другите деца, трупах яд и недоволство в опитите си да имитирам единствения модел, с който разполагах. Очите на майка ми бяха блестящи и изпепеляващи. Никога не погледна нежно, никога не изрази признателност към човека, с когото живееше, нито към дъщеря си, която се нагаждаше към нея. Вместо с нежност и внимание, тя ни даряваше с постоянно безразличие, в което гаснеше идеалът на живота, който не ѝ беше писано да има: загубените прегръдки на Романо, пресъхналите сълзи, потта, несмесващата се с неговата пот. Неосъществената съдба.
Минах през детството и тийнейджърството като през минни полета, под ежедневната заплаха от експлозия. Понякога ми се струва невъзможно да си представя времето, в което сме си делили едно и също тяло. Но ако не е било така, нямаше да съществува този ластик, тази пъпна връв, която ни държи като верига през годините. Имаше моменти, в които тя изглеждаше толкова здрава, че изпитвах жестока болка при всяко опъване.
Започнах работа, за да се изтръгна от това леговище, да се освободя от нейното присъствие, но независимо от желанието си, продължавах да се изграждам по нейния модел. Всяка пропаст, всяка крепост по пътя ми бяха заради нея. Без да го съзнава, тя очерта границите на моята женска природа.
Не си бях дала сметка, че нейните разочарования са се прехвърлили и в моя живот, проникнали са навсякъде, дори в къщата на Пиетро. Сега, като я гледам коленичила на пода да мие майка си толкова грижливо и предано, съм способна да видя самосъжалението си под друг ъгъл. То е като зловоние, съпътствало ме с години, което вече не мога да понасям. Освен това бъркам причините, които са ме подтиквали да изграждам стени. Ние сме се защитавали една от друга, за да се опазим от живота, като сме си хабили силите в безсмислени обсади.
Наблюдавам ги още малко, после отивам в хола. Ще чакам тя да дойде при мен, след като Ракеле ѝ каже, че съм тук.
Сядам на дивана и край мен се вдига облак прах.
Вратичката на секцията е останала отворена. Опитвам се да я затворя, но купчина стари списания я подпира отвътре.
Това са броевете на моето списание. Натрупани са един върху друг, от първия до последния. От първия брой, в който бе открита моята рубрика, до онзи с публикуваното съобщение на редактора за закриването ѝ.
Тя ги е купила и ги е запазила всичките. И никога не ми е споменавала за това.
Ровя в секцията, търся още нещо. Убедена съм, че ако подредя малко, ще открия ръчно изработена хартия за писма или онази жълтата от писмото на Делия, или въобще някакви листове и пликове. Искам да установя, че тъкмо тя се е крила зад историите, които са ме развълнували най-силно. Зад онези викове за помощ, които разкриваха преплетените взаимоотношения между майки и дъщери.
Търся напразно, докато не забелязвам, че вече не съм сама в стаята. Има още някой. Момиченце, което плаче пред телевизора, докато гледа анимационни филмчета в зимните следобеди. То се е свило на дивана, прегърнало възглавницата, или лежи на пода под прозореца. Сега е тук, близо до мен. То също търси, за кой ли път, частици от майка си в жестовете на другата жена.