— Отивам да поздравя баба. Довиждане.
Обърнах им гръб и излязох, без никой от двамата да ми отговори. Вече в коридора дочух как майка ми обяснява: „Това е дъщеря ми, Луче, за която ти разказвах. Не стига, че няма брак, ами и все не успява да зачене. Може ли да направим един безплатен сеанс за нея?“ „Нищо безплатен“, отговори магьосникът на акупунктурата и аз наум му благодарих, докато влизах при баба.
Стаята ѝ, както и целият апартамент впрочем, беше овехтяла, натъпкана с покривчици и перденца и излъчваше силна миризма на нафталин и дезинфектанти. В тази разредена атмосфера срещу мен изникна фигурата на баба, седнала в инвалидната количка до леглото.
Беше в пожълтяла ръчно бродирана нощница, помпозно свидетелство за далечната ѝ младост. Косата ѝ беше пусната. Меките и редки кичури се виеха около главата ѝ като на удавник във вода. От месеци не си слагаше ченето и бузите ѝ бяха хлътнали навътре, човек би казал, че прилича на скумрия. Краката ѝ бяха подути и целите на възли. Сигурно с помощта на Ракеле — медсестрата, която се грижеше за нея през половината от деня — ги беше напъхала в тези смешни синьо-розови пантофи с външни шевове. В приглушената изкуствена светлина тя приличаше на момиче, напъхано в тяло на старица.
— Бабо — повиках я и я погалих по челото. Кожата ѝ беше набръчкана, суха като пергамент. — Бабо, чуваш ли ме?
Няколко секунди ме гледаше така, сякаш ме виждаше за първи път. Примигна много бавно, което ѝ костваше невероятно усилие.
— Мамо — отвърна тихо, със слаб измъчен глас. — Мамо, — повтори отново, без да сваля поглед от мен.
Опитах се да я спра:
— Бабо, тук съм. Това съм аз, Луче.
Но тя се усмихваше с твърдите си розови венци и продължаваше да повтаря „мамо, мамо“.
В този момент влезе мама. Пристегната в електриковосиния си клин, с разрошена коса и със силен грим в ярки цветове — много се харесваше така.
— О, небеса, пак ли започна? Какво ѝ каза?
— Само я поздравих…
— Мамо.
— Тъкмо се беше успокоила и ти пак я раздразни! — обвини ме майка ми и се приближи до инвалидната количка. — Сега ще престане.
Майка ми произнесе последните думи убедително, като обещание, и постави ръката на баба върху рамото си.
— Щом си тук, ела да ми помогнеш.
Излезе права: щом сложихме баба в леглото, тя престана да повтаря „мамо“, сякаш с това преместване бяхме развалили някаква магия. Баба приличаше на размъкната парцалена кукла с катетъра, който се въргаляше по плочите на пода.
След като оправи завивките, майка ми отиде до огледалото на раклата, за да си види прическата. Косите ѝ бяха руси и гъсти, като стръкове рафия. Беше изпотена. Силният ѝ парфюм се носеше из спарения въздух и усетих, че се задушавам. Изтри червилото от зъбите си с пръст. После отново погледна към баба да се увери, че всичко е наред, и отегчено се обърна към мен:
— Как така се появи по това време? Случило ли се е нещо?
И аз със същия отегчен и спокоен тон отговорих:
— Бременна съм.
Радостта на майка ми е като хлъзгава риба — не можеш да я задържиш дълго в ръце. И онзи ден тя трая само няколко секунди. Проблесна и изчезна твърде бързо, за да бъде доловена, като на нейно място се появи нетърпение:
— Сега поне ще се ожените ли?
Година XVI, брой 733 от 15 декември
Здравей, Луче,
Сигурно ще ти се стори странно, че човек на моята възраст, който може да ти бъде баща, се обръща към теб за съвет. Честно казано, и аз съм учуден.
Но ти пиша тъкмо заради дъщеря си, с която много си приличате. Тя се казва Кристиана и не искаше да ме гледа как седя вечно сам, затворен вкъщи, и се занимавам с неща, които един пенсионер би следвало да се прави, че не забелязва. И така, преди шест месеца тя ме запозна по телефона с една своя съседка, много мила и възпитана жена, която започна да ми се обажда всеки ден, за да запълва самотата си, поне така си мисля. Разменяхме си снимки и се опознавахме все повече, но без да се срещаме, и цялата ни връзка се крепеше на очакването, на желанието да си правим взаимно компания и да започнем нов живот.
Ето че миналия месец се срещнахме в дома на дъщеря ми. Тя ми купи билет за влака и ме убеди да се кача на него — нещо, което все не успяваше, откакто се премести да следва в Милано. И така, видях се с дамата, моята въображаема любима стана реална, и си казах: същата е като на снимките, дето ми изпрати, гласът е същият, с който се забавлявах по телефона, дори е още по-изящна от очакваното, но има нещо, което ме смущава.
Не мога да кажа дали става дума за ръцете и това как ги движи и си оправя косата зад ушите, или за миризмата на цигарен дим, на застояло, която се разнася от нея, но има нещо, което не ми допада. Знам само, че като я видях — застанах зад прозореца и я огледах обляна в светлина — не ми хареса. Изведнъж се зачудих какво ѝ да кажа. Може да ти се стори странно, но в този момент основният ми проблем беше не как да подходя, за да не я засегна или обидя, а какво ще си помисли дъщеря ми. За пореден път ще я разочаровам, ще я накарам да се тревожи, ще ѝ създам неприятности.