Двете застиваме за миг и вдишваме застоялия въздух на тази къща-затвор, на този остров, загубен в покрайнините.
— Ти си тук. — Майка ми се появява на вратата на хола и момиченцето изчезва.
— Дойдох да те видя — казвам, докато се изправям и крия купчината списания.
Изглежда съсипана.
— Чак сега ли реши да се появиш? — упреква ме. — Ако беше почакала още малко, щеше да ме завариш мъртва.
Но веднага се успокоява, сякаш всичко, което се е подготвяла да ми каже, изведнъж е загубило смисъл. Явно е повече разтревожена, отколкото ядосана.
— Последните два месеца не получих никакви пари от теб — съобщава ми тя и сяда на креслото. — Но не ти казах нищо, защото благодарение на Бога Ракеле откри скътана значителна сума в един от сандъците на баба ти. Кой знае кога я е скрила и е забравила за нея.
Прави пауза, после победоносно изтърсва:
— Както виждаш, оправяме се и без теб.
Не ми отмъщава, само ми го навира в лицето. Изстрелва думите като ракети, обаче този път се разпадат още в устата ѝ и детонират във въздуха. Знам, че иска да говорим за друго, и ето че набързо сменя темата и пита как е Пиетро.
Отговарям, че заминава за известно време, а тя ме гледа, без да си поема дъх. Не ме пита дали ще се оженим, като всеки път. Темата е изчерпана. Не говорим за Лоренцо, повече не разговаряме за нищо. Сядаме пред телевизора, а Ракеле ни носи кана с вода.
— Ще останеш ли за обяд?
Съгласявам се. Тя слага ръката си върху моята и я държи там, сякаш иска да се увери, че съм до нея. Не ме натиска, нито ме гали. Ръката ѝ стои някак небрежно, но в същото време заплашително. Типично за нея.
Отпускам се на облегалката на дивана, а майка сменя каналите с дистанционното и търси нещо забавно.
Форум розоваградина.com, 25 април, 17:11
Клелия:
Здравейте, момичета, нова съм в този форум, писах тук преди няколко месеца, после се отдръпнах. Точно преди година на този ден бях на кръстопът. Помня болката и страданието, които изпитвах тогава — те блокират дишането и образуват топка в стомаха, която тежи все по-непоносимо. Помня сълзите, изплакани в самота. После дойде изборът. Избор, подсказан ми от сърцето…
Тук съм, за да ви прегърна. Де да можех да ви прегърна една по една. Цяла година тихичко четях вашите постове и всяка от историите ви ме върна към моментите, които самата аз изживях, докато чаках… Моят избор беше различен от вашия, но това не ме прави по-добра. Аз съм ЕДНА ОТ ВАС. Никой няма правото да съди другите или да поставя себе си на пиедестал. Просто сърцето ме заведе в друга посока.
Моето специално момиченце, с пухкаво лице и прекалено окръглени очи, които приличат на очите на всички специални деца, всеки ден ме учи на нещо. Но също така всеки ден ми причинява болка, защото е трудно да понесеш мисълта, че колкото повече расте, толкова повече ще се влошава.
Като малка не съм си представяла бъдещето по този начин…
Нито съм си представяла дъщеря си такава. Но пътят на живота невинаги следва въображението. Майка ми е била многообещаваща тенисистка, но моето раждане я е накарало да се откаже от бляскава спортна кариера. По-голямата ми сестра трябваше да завърши гимназия и после да следва в университет, но днес е безработна майка и ѝ се налага да чете книги, за да е в крак с времето. Ние сме бледи копия на нереализираните мечти на родителите си, а ето че сме станали майки. Без да сме получили инструкции за употреба, нито рецепти за отглеждане. Последвали сме инстинкта си, поне сме опитали. Любовта невинаги е следствие от желание. Има хора, чиито съдби цял живот остават отчаяно свързани с тези на родителите им, само така те могат да преодоляват страховете си, враждебността и предразсъдъците на околните. Като оставим настрана въпроса дали са били планирани или желани, те са способни да задължат родителя да признае съществуването им и неистово да изискват обичта му. Така беше и с дъщеря ми, която първо пожела да живее, после претендираше за грижите и вниманието ми и накрая обсеби любовта ми.
Понякога се оглеждам и осъзнавам, че можеше да не съществувам на този свят, гледам и нея, тя е още толкова малка, а имаше риск въобще да не се появи, къпя я и я слагам на леглото да я подсуша, допирам лицето си до мекото коремче и вдишвам аромата ѝ. В тези моменти разбирам, че нищо не би могло да ме направи по-щастлива. Тя ухае толкова хубаво.
Вярно е, че хвана живота ми и го промени до неузнаваемост, направи го тъй различен от желаното, но този аромат притежава силата да ме накара да забравя, да повярвам, че съм постъпила правилно. Да се почувствам специална. Като нея.