Отпускам се безсилно на дивана, а ръцете ми тежат, като че са от камък. Краката си обаче усещам гумени.
Точно сега. Точно сега, когато ми се струва, че отварям очи, след като дълго съм се взирала в мрака.
Очертанията и сенките от заобикалящата ме действителност отново са на фокус и добиват плътност. Виждам жестове, които преди се разтваряха в ежедневието: начина, по който напоследък Пиетро всяка сутрин разбъркваше захарта в кафето си, сякаш в чашата му има пясък; или как си стягаше възела, докато гледаше през прозореца изгряващото слънце и пристягаше вратовръзката, сякаш му идеше да се удуши с нея. Чак сега успях да прозра неговото отчаяние и безсилие, които се подаваха зад всички тези почти незабележими жестове.
Може би не е прекалено късно.
Ако изляза веднага, може да успея да го хвана.
Намъквам си обувките, грабвам чантата и ключовете. Блъскам вратата зад себе си.
Асансьорът е зает, но аз продължавам да натискам копчето, макар че това едва ли ще го извика по-бързо. Накрая вратата се отмества и в кабината виждам не друг, а Пиетро. Лицето му изглежда помръкнало и уморено, сакото му е измачкано, косата му е разрошена. До него е куфарът на колелца.
Сигурно е забелязал промяната в мен, защото изведнъж лицето му се разтваря като цвете, сложено във вода.
— Да ми кажеш довиждане ли дойде?
— Не. Не мога да замина.
Аз едновременно плача и се смея. Той забелязва, че държа в ръце фотоапарата му. Не се ядосва на сълзите ми, защото разбира, че вкусът им е различен отпреди.
Вратата на асансьора започва да се затваря, но краката ни я пресрещат и ѝ пречат.
Потъвам в прегръдката му като във водовъртеж, като се опитвам да го следвам.
Няма нужда да си казваме нищо.
Все още сме ние. Парчета от мозайка, които не си пасват съвсем, но по някакъв начин успяват да пресъздадат картината перфектно. Готови сме да се предадем пред очевидното. Пред факта, че дори толкова различни, нашите кожи си принадлежат така, сякаш в някой друг живот са били неделима част от едно тяло. Както и косите, слюнката, кръвта, костите.
Пиетро ме гледа. Сега се смее. Хваща дръжката на куфара и казва:
— Да си вървим у дома.
Форум розоваградина.com, 21 май, 15:09
Просто Джулия:
В четвъртък разбрах, че бебето ми има мускулна дистрофия на Дюшен. Следващата седмица трябва да се подложа на терапевтичен аборт. Съсипана съм. Имали някой, който е минал през това? Който го е издържал психически и после е имал други деца?
Нуждая се от помощ.
Стелина:
Здравей, Просто Джулия, добре дошла в нашия малък и тих свят. Тъй като съм го преживяла, мога да те посъветвам да отидеш в някоя наистина добра болница и да не предприемаш това начинание сама. Потърси подкрепа от любимите си хора, от съпруга си, недей да таиш всичко в себе си. След известно време животът ще върне обичайния си ритъм: първо работата, после домакинството, отношенията в семейството, приятелите. Стъпка по стъпка. Ще бъде трудно, но не спирай да гледаш напред.
Иска да ми разкаже толкова много неща. По една история за всеки от дните, в които бях глуха към призивите му и безразлична към мълчанието му.
Разказва ми как е отишъл до Лондон да регистрира детето в съответната служба в кметството. Датата на раждането и смъртта съвпада с Бъдни вечер, събитието е отбелязано с термина мъртвородено. Всъщност той почина предния ден, но според английския закон не е съществувал самостоятелно, докато е бил в утробата ми. Страданието на Пиетро е започнало във въпросната служба. Когато е видял името на Лоренцо, написано черно на бяло в документа, а до него — своята фамилия. В този момент е разбрал, че е станал баща.
Пиетро говори, без да спира. Има нужда да ми разкаже всичко. Споделя, че никога няма да забрави онези два дни в края на февруари, когато отиде в Лондон за погребението.
Градът е изглеждал много различно, бил е в други цветове. Цветове, които подсказват, че всичко е променено и каквото е било, никога няма да се върне. Лоренцо не е бил единственото преждевременно родено бебе, погребано в малката църква на Уест Норууд. В списъка е имало още седем имена, фигуриращи като „бебе“ и после фамилията на бащата. Но Пиетро е бил единственият родител, отишъл лично там. Той е занесъл на ръце малкото бяло ковчеже до олтара и го е държал чак докато е дошло време да го сложат в отвора на крематориума. После е повървял сред тишината на вековното гробище, опрял се е на един кипарис и е плакал. Там, далеч от претенциите на моето страдание, най-накрая се е предал пред сълзите.