Една сутрин, преди да излезе от апартамента, ми описва лицето на Лоренцо. Казва ми, че е приличал на мен и когато е стиснал малката му студена ръчичка там, в болницата, му се струвало невероятно, че това е било жест на сбогуване.
Той не е съзнателна мисъл, нито ясен спомен, но винаги е с нас. Присъства в малките неща, най-вече в онези, които са най-деликатни. С нас е всеки път, когато се караме и сдобряваме. Виждам го в очите на всяко дете, което срещаме и е приблизително на неговата възраст. Понякога присъства толкова осезаемо, че светът ми изглежда невъзможен без него.
Един ден казвам на Пиетро:
— Хайде да отидем в Лондон да си го вземем.
Пиетро ми се усмихва с насълзени очи. Сякаш винаги е знаел, че ще го помоля за това.
Искам да наемем лодка и да открием най-подходящото място, където да разпръснем праха му. Искам да видя как лети свободен и се приземява върху вълните.
— Само при едно условие.
Накланям глава с любопитство.
— Да се разходим до някой остров — предлага Пиетро — с действаща църквичка. Да помолим двама непознати да ни станат свидетели и там, под слънцето, без излишна шумотевица, по твой вкус, да се оженим.
Придърпва ме към себе си. Прегръдката му е като политическо убежище. Минава ми мисълта, че човек се чувства точно така, когато след дълго време отпива глътка щастие.
Сега зная какво искам. Искам да вървя ръка за ръка с него, докато имаме сили в краката и въздух в дробовете. Може би той ще води, а аз ще го следвам, защото обичам той да върви отпред, както е при животните, следващи водача си в индианска нишка. Така е при слоновете, камилите, пингвините. Когато се пътува с керван, всички знаят къде отиват, но все пак се подреждат един зад друг. Може би го правят, за да не се чувстват сами. Или по този начин избягват риска да се загубят.
Без съмнения и без деца ние сме си достатъчни един на друг. Защото имаме огромна територия за изследване около празното гнездо. И наистина е непростимо, че толкова дълго си позволявахме да забравим за това.
Форум розоваградина.com, 10 септември, 11:12
Утринна светлина:
Днес вече не гледам на вас от ръба над пропастта, с парализирани над клавиатурата ръце и неспособна да се обърна към вас с думи така, че да ме опознаете. Вие ме приехте в това кътче, пълно със съкращения като ТПБ21, ДПБ22, СА23, в този забравен и пренебрегван забулен ъгъл от света, и ми разказахте за болките си, за вашите кошмари, превърнати в реалност, подробно описвахте съботните си вечери, филмите, гледани в неделя следобед. Днес ми се струва, че мога да ви видя, да различа вашите истински лица. Зад всички аватари и смешни псевдоними прозират вашите сълзи, страхове, надежди. И срамът.
След дълго време отново отварям страницата на този форум, но усещането е същото: сякаш си потапям главата в аквариум. Но вече мога да дишам под вода, не се страхувам от тишината или от грохота, който могат да предизвикат думите ми. И дишам, както винаги, вдишвам изначалната амниотична течност, която ни заобикаля, а от останалия свят ни делят все същите дебели стъкла, закалени и нечупливи, но тъй прозрачни.
В края на живота си Франсис Скот Фицджералд пише: „Аз съм всичко, което съм направил, и всичко, което съм написал“. Аз също спадам към хората, за които писането е занаят, може би не притежавам завидната оригиналност и талант на Фицджералд, но често съм си позволявала да се меся в живота на другите и да раздавам правосъдие. Рубриката с читателски писма, която водех в списанието, беше като стая с множество врати, оставени отворени без свян. И аз влизах през тях като очакван гост също толкова безсрамно, но и някак натрапнически. Колко ли много хора, а не литературни герои, съм подложила на критика, отнесла съм се с тях несправедливо, грубо, подиграла съм им се или съм ги обидила. Но коя съм аз, че да знам всичко. Как бих могла да разбера желанието на една петдесетгодишна майка да има дете, изкуственото оплождане, хапчетата, приемани след интервенцията, и децата със синдром на Даун, които се раждат после. Какво знам аз за всички онези, които живеят в нашия свят, но не могат да минат по тротоара, защото пътят им е препречен от паркирана кола. За всички онези родители, които заспиват с трън в сърцето: какво ще се случи, когато нас ни няма? Кой ще го защитава? Какво ли знам аз за живота в самата мен.