Никой не знае за нас

Реших отново да вляза там, но този път да стъпвам на пръсти. Пръстите ми сега са свободни и бързо скачат по клавиатурата, а това отдавна не ми се беше случвало, но този път ще ви разкажат за мен. За неизползваната стая на сина ми, за обсебващия ме страх да я отворя и да преместя нещата му, макар още да бяха с опаковките и етикетите от магазина и никой не ги беше докосвал. Онези дни бяха като непрестанно люшкане между гнева и вината. Питах се как е възможно толкова много да желая някого, да го отглеждам в себе си и вместо да му дам светлината на деня, да оставя мрака да го погълне. Не можех да го приема.

Представях си погледа му върху мен и точно с този поглед най-напред успях да се помиря. Защото бях сигурна, че няма да е нужно да умее да говори, за да повтаря една-единствена дума: защо. И аз никога нямаше да мога да му отговоря.

Лоренцо беше първият ми важен избор. Той ме промени изцяло, но не се отричам от него. По-скоро имам нужда да пиша за това и да го разкажа на всеослушание. Да сваля невидимото було на мълчанието, което е покрило главите ни като със заклинание, за да мога отново да се погледна в огледалото и да отхвърля тежестта на вината, която носим на плещите си от хилядолетия, защото всички ние сме Еви, Медеи и Антигони, но само ние познаваме скритите вродени тайни на майчинството и усещаме най-дълбокия смисъл на своя избор. За да го сторя, трябва да започна на нова страница, да изплета нов текст, който бавно расте в мен и ме разгражда, както водата разтваря цимента, но паралелно с това ме дарява с прозрението, че никога досега не съм писала истински.

Вече съм готова. Готова съм за живота. Няма да го чакам сред завивките, със сведена глава и крака, опрени в таблата на леглото. Няма да претендирам, че животът е мое изконно право. Просто ще го живея. Ще живея своя живот, пълен и непредвидим, без да се питам дали някой ден от него ще може да се роди нов живот. Ще се грижа за него като за цвете, силно и устойчиво, без да знам дали е от онези видове, които дават плодове.

Напоследък често ми се случва да влизам в стаята на сина си. Сега тя е мой кабинет. Запазих всички негови вещи в един сандък на тавана. Понякога гледам бюрото с компютъра, белия диван, стените, боядисани в топъл пастелен цвят. В тази стая няма нищо детско, което да ми напомня за него, но все пак тя ще си остане завинаги стаята на Лоренцо. Не обещавам нищо. Не знам дали и кога детството ще смени цветовете по стените и по тях отново ще се появят мечета. Сега разбрах, че в това наше необяснимо пътуване няма нищо сигурно, можем само да продължим напред и винаги да намираме причина да вървим с гордо вдигната глава.

Всичко започва от майките. От онази далечна ласка, която ухае на мляко и грижа.

Сред ароматите на всички парфюми, с които се заливаше, майка ми не притежава свое ухание или поне аз не го разпознавам, защото откакто ме е родила, тя никога не ме е прегръщала. И все пак нейните очи винаги са били в моите, нежни и ужасяващи, каквито могат да бъдат само очите на една майка. Баба ми е на деветдесет и седем години и от доста време е погълната от безформен мрак, но в него живее нейната майка и тя, с изкривената си уста и странните си очи, които не са нито живи, нито мъртви, разговаря с нея с думи, понятни само на тях. Моят син никога не видя лицето ми и ако се беше родил, сигурно нямаше да ме разпознава. Моята милувка беше иглата, спряла сърцето му, а млякото ми тръгваше, когато чувах плача на чужди деца, но изтичаше напразно. Той започна живота си в мен и умря в мен.

Всичко започва от майките. И винаги се връщаме при майките, след като завършим пътя си.