Луче, позволявам си да се обръщам към теб на ти, защото съм по-възрастен, да знаеш, че животът е в детайлите, а майка ѝ притежаваше усет за тях. Имам предвид само онези, които са от значение. Едни такива дребни подробности, дето рядко някой ги забелязва. Но аз съм от хората, които държат на тях и това ми стига.
Бузата ми е залепена за страничното стъкло. Размазаното петно, преминаващо покрай очите ми, е гъмжило от хора и сгради, през което се движим. Трябваше да отидем до търговския център да напазаруваме, но вместо това веднага се прибираме вкъщи.
Повтарям наум думите, за да оградя абсурда, да го укротя, да го направя по-приемлив. Дисплазия на скелета. Дисплазия звучи като неоплазия, но не е същото. За каквато и болест да става въпрос, едно е сигурно — засяга костите. Представям си десетки хирургични интервенции, корсети, патерици, с една дума възможностите на медицината от деветнайсети век. Затварям очи. Чакам колата да спре. Очаквам болката.
Не я усещам, когато се прибирам вкъщи и заварвам всичко, както съм го оставила. Холът е потънал в здрач. Зад вратата на балкона слънцето току-що е залязло. Писмата до моята рубрика са разпръснати по пода. Компютърът е включен и на екрана подскача името на сина ми, като се появява ту от едната, ту от другата страна, сякаш си играе на криеница. Не усещам болката и когато отивам в кухнята и си сипвам чаша вода. Изпивам я, после поглеждам бележките, налепени по магнитната дъска: списък с покупки и важни номера. Всичко е, както преди. Както преди последната ехография.
Търся болката и не я намирам. Търся я слепешката, както в тъмното се напипва ключ за лампа. Връщам се в хола, отивам до стаята на Лоренцо и там ме лъхва миризмата на прясно боядисано. На тавана има дупка. Не сме монтирали полилея и стаята е тъмна, но различавам контурите на скрина за повиване, гардероба с Мечо Пух, пълен с подарени дрешки, грижливо подредени по рафтовете. Все още не чувствам болка, но един вътрешен глас непрекъснато ми повтаря: „Нищо не е станало. Това не е твоят живот, не си ти. След малко ще се събудиш и ще установиш, че си в леглото посред нощ“. Но аз се оглеждам и все още се намирам на същото място, в необитаемата стая, а Пиетро стои зад гърба ми. Заковал се е на прага и гледа озадачено.
— Искаш ли да повикам майка ти? — пита ме и прави крачка към мен.
Ето че накрая идва, прилича на ухапване, от което ти спира дъхът. Виждам я. Няма нужда да включваме лампа, виждам я навсякъде в стаята на сина си, както навремето в моята детска стая — по прясно боядисаните стени, по люлката, която още е в опаковката от магазина. Падам в прегръдките на Пиетро, ридая и се опитвам да изхвърля болката от себе си, защото усещам, че в мен няма повече място. Там вътре Лоренцо вече рита и се боя, че тази болка може да отрови и него.
— Не — вдишвам дълбоко и отговарям, докато си изтривам сълзите. — Обади се на вашите. Искам да направим нова ехография. Ако трябва, и десет пъти. Искам най-добрия лекар. Вече не вярвам на никого.
Часът е единайсет и половина. Пиетро още не се е съблякъл, а аз съм боса, по ватирана пижама и съм завила корема си с вълнен шал. Двамата седим в хола. Отворили сме кутията на Пандора, криеща се във всеки компютър, и внезапно сме станали учени, лекари, експерти по медицина. Ровим в мрежата и търсим изход, някаква надежда, за която да се заловим.
Дисплазия на скелета. Две думи, които звучат фатално. Пиша ги в търсачката и този път не с цел да съчинявам статия за лошите здравни услуги, а за да спася живота на сина си.
Двайсети декември е и в интернет е пълно с реклами и коледни оферти, с прозорци, украсени със свещи и имел, които внезапно се отварят, като онези стари играчки на пружини, напъхани в кутии, дето изскачат при допир и целят да те изплашат, но всъщност само те нервират и ти губят времето.
На масата, където обикновено се храним, сега са снимките от ехографа на Лоренцо. На листа с данните от последния преглед, освен гестационния календар с датата на раждане, са отбелязани и данните от биометрията на плода, които представляват поредица от неразбираеми цифри. От казаното от гинеколожката разбрахме само, че дължината на дългите кости на скелета е под нормата и че има изкривяване в торако-абдоминалната област, което ще рече, че гръдният кош е прекалено тесен, а коремът е прекалено изпъкнал. От останалото става ясно единствено, че Лоренцо тежи малко над килограм, има сърдечна дейност, а дебелината и структурата на плацентата, както и амниотичната течност са в нормата. Въз основа на тези данни ровим в интернет като две хрътки, търсещи плячка, прескачайки от сайт на сайт и от статия на статия, с надеждата да попаднем на някаква следа.