-Самоуверено, но справедливо.-усмихва се репортерката-Благодаря,Богдан ,беше много интересно да общуваме.
-Взаимно!
-и така,скъпи приятели, с нас беше Богдан Ткачев-продължава тя енергично устремила поглед в камерата.-надявам се,че ви се е понравил този отрязък,затова обезателно поставете палчето нагоре и се подписвайте на нашият канал.
Тя още няколко секунди въодушевено се зъби в обектива,видимо очаквайки финалът на записа , а после въздиша с облекчение и се обляга на дивана.
-Юначета,отлично поработихме- с властен тон провъзгласява редакторката Вика ,решително втурвайки се в снимачното пространство.-Виждаш ли,Богдан,напразно се боеше,а то не се оказа така страшно,нали?
Да,освен тебе-подражавайки на нейният издевателски тон се отзовавам.
-Много си дързък!-тя ми хвърля насмешлив поглед.-е,да,та ти си нашата звезда.
-Оокак само заговори?-лицемерно правейки се на удивен,се смея с пълна сила.Значи съм вече звезда ,а не жалкият самозванец,неспособен да свържа две изречения.Много добре помня ,как се беше изказала за мен,в своите лайняни статийки.
Ее,Богдан,да го забравим-Вика нацепва на хищното си лице маска на невинност.-Който споменава стараото-да не види наградата Грами.а ти я искаш,нали?
Повече ми се иска да ме оставиш на мира-честно си признавам и се надигам от мястото си.
Като се сбогувам с рижата стерва,стискам ръката на оператора и като взимам със себе си, рекламираната енергийна напитка по време на интервюто,излизам в коридора.
-Слушай,дай да повторим миналото в моят кабинет,като в доброто старо време.-Като ме следва издрънква тя-Ти и аз в поза шестдесет и девет?
Застивам на место,поразен от наглостта и безпринципността на тази девица.Преди няколко години-още начинаещ музикант-ние с нея се чукахме.Тя беше вече доста популярна журналистка.Ебах се с нея не от велика любов или даже от страст,ами от скука и тя ми попадна под ръка.Но тогава аз не разбирах от тези неща и глупаво бърках бодрият секс с искрените чувства.Навярно тогава съм се доста пънал пред нея,като съм й чел свои стихове и съм и давал да слуша демоверсии на мои песни.Искало ми се е да я впечатля,да й харесам.Но най-интересното е,че когато голи и разгорещени лежахме на пода в нейната наемна квартира,Вика така хвалеше моята музика,че...Казваше,че й звучи свежо и не банално и ми пророкува успешно бъдеще.А после ,буквално след седмица,надраска статия, в която ме полива с мръсотия не само мен,но и същото онова творчество,което така й харесваше.Била сигурна,че аз съм жалък поражател,а треките ми-щампи.Когато прочетох това,сякаш ми забиха нож в гърба.И не беше въпросът в критиката,към която се отнасях спокойно,а в самата репортерка,на която се доверих и която ме е лъгала в лицето.Тогава разбира се,избухнах,обидих се и я пратих на майната й..Но тя не спря да ми звъни в три часът посред нощ за да ме умолява да не възприемам буквално написаното от нея .Опитваше се да ми докаже,че,,лошата реклама-също е реклама‘‘,че хвалебствените оди,никой не ги чете,а скндалните,негативните ги гълтат на оле.,,Затова даже трябва да ми се отблагодариш‘‘-оправдаваше тя гнилата си постъпка с маркетингови съображение.
Все едно ми беше,защото никога не съм се отнасял към творчеството си както към продукт.От самото детство музиката и стиховете за мен бяха средство за самоизразяване .По този начин исках да заявя на света –за себе си,да му разкажа за своите чувства и преживявания.Не исках да изсмуча, нещо от самият себе си-както повечето хора,колкото може повече и желателно по-скъпо .Напротив,изливам душата и сърцето си, а популярността и парите се явиха като следствие от това.Дори и когато ми казваха,че никога няама да заработвам от това,аз пак бих се занимавал,но като хоби,в свободното си време.Просто..иначе не мога.Това е моят живот,това тече с кръвта ми по жилите ми.Чувам ги навсякъде: в звукът на машините,в пеенето на птиците,в светкавиците по намръщеното небе и даже в детският плач.Понякога ми се струва,че вместо мозък-в главата си имам ноти и думи,затова така лошо разбирам точните науки и търся и в тях ритъм.
Този наш разговор ,в който Вика се извиняваше и се опита активно да ми внуши философията на своят черен пиар,за мен стана последен.Повече не съм общувал с нея –до днес.
-А може най-добре да пробваме в поза шест-осем?-като се обърнах й заявих.-Какво ще кажеш?
-Не я знам,изясни ми?-тя заинтересовано повдигна вежди.
Погледът й е мръсен,жаден и съвсем бездушен.
-Ти ще ми го осмучеш,а аз ще ти остана длъжен...за някога..някой път...
-Върви на...! –изфучава тя.